Големите мечти на големите ни политици

На фона на сибирски студ и смъртоносни наводнения, разединеното българското ляво води едновременно люта битка за лидерство и се заиграва с дребни заяждания.

Веднага след напускането на поста, след два мандата като президент, Георги Първанов, бивш лидер на Българската социалистическа партия, артикулира новите си стари политически амбиции. Столът му в президентството все още неизстинал, той тръгна да обикаля телевизии и други медии за да си поиска обратно това, което смята, че му принадлежи – ръководството на партията.

Очевидно незасегнат от мъката и страданието на сънародниците си, човекът познат още с псевдонима си на агент на ДС – Гоце, и президентът, който през един друг ден на трагедия, когато 9 българи изгоряха в раздрънкан влак (да, знам, че съм го казвала много пъти, но няма да се уморя да го повтарям) отиде на лов, мигновено започна да говори за нуждата от промяна в левицата и да обвинява председателя на партията и бивш премиер Станишев, че социалистите са преминали в опозиция заради него.

От своя страна Станишев също обикаля медиите, засвидетелства уважение към учителя си, но се кълне, че няма да изпусне кормилото на партията. Сочи като огромно свое предимство скорошното му избиране за председател на Партията на европейските социалисти, ПЕС.

Любопитно е как и двамата обещават да възстановят демокрацията в България и да решат всичките й проблеми, все едно, че нито веднъж не са били на власт нито през последните 10, нито през последните 67 години.

Българската левица има шансове за възраждане, а може би дори за оцеляване, ако се появят съвсем нови хора, неопетнени и недискредитирани.

С обичайния си евтин популизъм, и вероятно с надежда да привлече избиратели за осъществяването на подсказаната ни мечта да стане премиер по модела „Путин", Първанов на няколко пъти обясни какво огромно удоволствие изпитал да се върне в панелката си в скромния и беден софийски квартал „Красна поляна", да си сипе една ракия с туршийка и да гледа спортни съзтезания по телевизията.

Очевидно президентът е прекарал толкова дълго време във „висок" офис, далеч от обикновените хора, че още не е разбрал, че избирателите привлечени от подобна картина са почти на изчезване. Мечтите на младите в България, а дори и на хората в средна възраст, се простират много по-далеч от опърпан апартамент в далечен софийски квартал, ракия със салата и цветен телевизор.

Но, както казва Малкият принц на Екзюпери: „Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му".