Колко точно смешен е случаят с „щастливите кокошки"?

Пиша статия на английски за това, че България се зарича, че ще изпълни директивата за  установяване на минимални изисквания за защитата на кокошки носачки цял месец преди крайния срок.

Новината е важна, понеже срещу България,  както и още 12 страни членки,  тече наказателна процедура.

Един, два, три,осем, петстотин...изгубих им бройката колко източника пишат за „щастливи кокошки".

Явно не е плод на  журналистическо въображение, а така идва от източника?

Източникът, министър Мирослав Найденов, говори за бройката „нещастни" кокошки в България към момента, както и за това, че след  април, всички щели да станат „щастливи".

Както често правя в такива случаи, обирам това, което намирам за дебелашко, махам цитати, и в статията остават цифри, министър на земеделието, евродиректива, срок.

Считам, че на не-толкова-запознатите може да се спести поредната порция местен хумор, разпространявана с апломб от властимащи.

Търся да дефинирам сама за себе си възмущението от министъра, че и той прикрива несправяне със словесни еквилибристики, когато установявам, че "щастливите кокошки" всъщност битуват като устойчива конструкция в материали по темата.

Независимо дали са били подадена реплика, или нечие журналистическо „оригинално хрумване", „щастливите кокошки" вече са навсякъде!

Става интересно – защо си го причиняваме?

Нали уж водим борба за правата на животните, или поне от време на време изглежда така.

Тук-таме по някой се обажда, че за развитието на едно общество се съди по отношението му към животните.

Като колко да сме се развили, в такъв случай, ако считаме, че става да си направиш виц от това, че със закон ни се налага да не отглеждаме кокошки носачки в батерийни клетки, където всяка има жизнено пространство по-малко от лист хартия А4.

Не го приемам за игра на думи, за да стане забавно - думите изразяват отношение.
Или случая е „то на нас ни е зле, ти на мене за кокошки ми приказваш"?

В който случай ще стане ясно, че не сме способни да уважаваме нищо и никого, себе си включително.

Дали да не спрем да помислим малко, да си вържем езика ако трябва?