Гардиън: Европейска Германия ръководи германска Европа

От в. "Гардиън" (The Guardian)

Автор: Тимъти Гартън Аш

Превод: Агенция БГНЕС

През 1953 г. писателят Томас Ман призова аудитория от студенти в Хамбург да се стремят "не към германска Европа, а към европейска Германия". Този енергичен призив беше повтарян непрекъснато по време на обединението на Германия. Днес имаме вариант, който малцина предвиждаха – европейска Германия в германска Европа.

Берлинската република на Ангела Меркел е европейска Германия в широкия, положителен смисъл, който влага големият писател. Тя е свободна, цивилизована, демократична, правова и социално и екологично отговорна държава. Разбира се, далеч не е идеална, но е също толкова добра, колкото всяка друга голяма държава в Европа и е най-добрата Германия, която някога сме имали.

Но заради кризата в еврозоната тази европейска Германия се озовава, без да го желае, в центъра на германска Европа. Едва ли някой сериозно се съмнява, че Германия командва в еврозоната. Причината да имаме фискален пакт, договорен между 25 държави-членки на ЕС, е, че Берлин го искаше. Германците казват на отчаяните, обеднели гърци: "Напишете си домашното".

Нещо още по-необичайно, германският канцлер сега казва на френските избиратели за кого да гласуват на собствените им президентски избори чрез поредица от предизборни изяви с Никола Саркози. Всички казват, че Европа се управлява от "Меркози", но в действителност тя се управлява повече от "Меркелзи".

Германия не се стремеше към тази лидерска позиция. По-скоро това е идеална илюстрация на закона на нежеланите последици. Германските лидери – от Хелмут Шмит до Хелмут Кол, планираха да развиват европейския проект чрез Европейски валутен съюз, но именно Франция на Франсоа Митеран настоя Германия да се обвърже с него в контекста на германското обединение.

Историците може да спорят по въпроса доколко ангажиментът в Маастрихтския договор е пряка компенсация за френската подкрепа за германското обединение, но две неща са ясни. И от двете страни на Рейн бяха съгласни, че това е важна част от привързването на новообединена Германия към една по-обединена Европа, в която Франция щеше да продължи да играе една от водещите, ако не и най-водещата роля. А много германци видяха в отказа от скъпата им дойчемарка икономическата цена, която трябваше да платят за по-широка политическа полза.

20 години след подписването на Маастрихтския договор се случи точно обратното. От икономическа гледна точка еврото се оказа много добро за Германия. В политически план именно Валутният съюз постави Германия на шофьорската седалка и изтласка Франция на предната пътническа седалка.

До момента Германия се проявява като колеблив, нервен и не много умел шофьор. Причините за това са много. На първо място е, че тя не иска да бъде на шофьорската седалка. Другата е подозрението, че всички останали в колата искат от шофьора да плати бензина, почерпката в заведенията по магистралата и вероятно престоя в хотела през нощта.

По време на панел в рамките на Мюнхенската конференция по сигурността миналата седмица двамата с Робърт Зелик от Световната банка предложихме по различен начин Германия да покаже малко повече икономическо и политическо лидерство. Германският министър на отбраната Томас де Мезиер отговори, че англосаксонските призиви за по-голямо германско лидерство "обикновено означават...не лидерство, а пари". Той греши, но изрази точно начина, по който много германци се чувстват.

Освен това съществува и неприятното усещане, че те са прокълнати, ако управляват и са прокълнати, ако не управляват. Тук определена роля играе ужасната история, която кара Ман да отправи призива си след войната. Когато Германия предложи еврокомисар да наблюдава бюджетните съкращения на Гърция, той неизбежно беше наречен гаулайтер (ръководител на област в нацистка Германия – бел. ред.).

Освен това е факт, че германският елит просто не е свикнал да изпълнява такава лидерска роля в Европа за разлика от френския елит, на който това му харесва повече от всичко друго. Французите искат, но не могат, германците могат, но не искат.

Основно значение тук има вечната дилема за неудобните, междинни размери на Германия - "прекалено голяма за Европа, прекалено малка за света", както казва Хенри Кисинджър. Дори с най-самоуверения, умел елит и дори без спомените от 1914 до 1945 г. лидерството от тази междинна позиция би било трудно.

Поради това са необходими две неща. Първо, всички германци трябва да се върнат към миналото и да прочетат кратката реч на Ман, за да разберат историческите измерения на днешното предизвикателство и да си спомнят някогашното си интелектуално и морално величие. Защото красивото, дълбоко затрогващо послание на Ман към онези млади германци през 1953 г. може да бъде резюмирано с три кратки американски думи: "Yes we can" ("Да, ние можем").

Второ, те се нуждаят от много помощ от приятелите си. Те няма да се справят сами. Може да се смеем на окарикатурения образ на Сарко, седнал на предната пътническа седалка ("Не, не, скъпа моя! Все направо, все направо!"), но той има правилното мнение. Защото решението на Дейвид Камерън да остави Великобритания на задната седалка или дори в багажника на европейската кола в този критичен момент е неизразимо безумие. По-рано тази седмица Меркел отново подчерта колко много Германия иска приятелската, северноевропейска, либерална и със свободен пазар страна да се върне в центъра на европейските дела.

Ако се върнем в Хамбург през 1953 г., ще видим, че британците правеха всичко по силите си да помогнат на разорената Германия да стъпи отново на крака. Би било толкова късогледо, толкова откровено глупаво, ако Великобритания остави сама Германия точно в момент, когато тя се озова в положението да играе толкова решителна роля в Европа, роля, към която не се стремеше, за която не е подготвена и в която се нуждае от цялата възможна помощ. /БГНЕС