Досиетата – „на час по лъжичка”…!

"Националното ръководство на Съюза на репресираните при комунизма е изумено и възмутено от изказаните мнения за закриване на комисията по досиетата", се казва в разпространена декларация на ръководството на организацията по повод на изказани от депутати от левицата идеи за закриване на комисията за досиетата, предхождани от мнения в същата посока на пенсионерски сдружения от отбраната и сигурността .

Премиерът Пламен Орешарски очевидно също е объркан и не знае, какво ще му спуснат съуправляващите партии.

"Аз не възприемам тази комисия като вечна, а като комисия с определена задача. Тази комисия има задача, която не е безгранична във времето”, заяви Орешарски.

Соцдепутатът Атанас Мерджанов обясни, че е време комисията да прерасне в институт за национална памет.

Всъщност, като се замисли човек, всички тези идеи имат своето основание, но никоя от тях не е достатъчно обоснована, просто защото няма Закон за лустрацията.

През последните 24 години от така наречените демократични промени у нас, не се намери парламент, който да реши, е ли комунизмът тоталитаризъм, или не е! Това беше важно, защото ако бяхме  решили, че това време е тоталитаризъм, то щеше недвусмислено да е необходимо да бъде осъдено като такова и това щеше да породи законодателна инициатива за задължителна лустрация. Това обаче не стана, както повечето неща, които не се случиха по време на прехода ни от комунизъм към демокрация.

Проблемът е в това, че в продължение на 24 години все вадим досиета и все не са извадени всичките, което поражда донякъде основателното усещане, че нещо не е съвсем на ред. Ако имаше Закон за лустрацията, съгласно неговите разпоредби щеше да се наложи да извадим всички досиета на тези, които са извършвали нерегламентирана според международното право дейност срещу родината и народа си, както и срещу трети лица в други ситуации и така проблемът щеше да се реши наведнъж.

То не бяха досиета на бизнесмени, журналисти, главни редактори, митрополити, министри, заместник-министри, депутати, кандидат-депутати…! Всеки път се вадеше по малко, което възпроизвеждаше еуфорична сензация, но не това беше целта. Целта беше да се разбере, кой кой, кой е и какво е вършил и ако е вършил нещо, което противоречи на общоприетия морал и международното право, той да бъде подложен на заслужена лустрация.

Разсекретяването на досиетата не е сензация, или поне не трябваше да е такава, а трябваше това да е зоконодателно регламентиран процес, който да доведе до справедливо разкриване на една до голяма степен срамна истина. Уви, не се случи и това. Превърнахме един естествен процес в журналистическа сензация и създадохме възможност за колосални  злоупотреби  с влияние, нещо, което не биваше да се допуска.

Днес има идея, тази комисия да стане постоянен институт. Ами това трябваше да стане още в началото, защото масивът от документи на бившата Държавна сигурност е толкова огромен, че си заслужава да бъде отделен от Държавния архив.

Разбира се, че имахме и все още имаме право да знаем, какво е представлявала тази Държавна сигурност, от която дори и днес се страхуваме, разбира се, че досиетата трябваше и трябва да бъдат разсекретени, НО това ли беше начинът, като ги вадим „на час по лъжичка”…!? Заради това и преходът ни е такъв, какъвто е – „на час по лъжичка”…! И ако това нас не ни притеснява, то в Европа ги притеснява. Заради това не сме приети добре, заради това има „Шенген”, заради това има черни списъци, заради това има визи, заради това, в крайна сметка, не ни искат особено, където и да е в стария континент, пък и извън него…!

Все още не е безвъзвратно късно някой, който и да е той, но да е достатъчно облечен във власт и правомощия, да излезе и да ни каже, кой, кой е бил и кой, кой е, до кога Държавна сигурност е била такава и кога е станала икономически субект! Това обаче изисква смелост, изисква се да имаш…достатъчно здраво „меко продължение на гърба”, за да ти стиска да го направиш! Очевидно, поне до днес, няма такъв достоен човек, ако се появи, вярвам, че всички ще разберем!

С една дума, комисията трябва да работи спокойно, а когато приключи мандата си – да се превърне в институт, това би било историческа реабилитация за онова, което се случи или не се случи през последните години...! Нека поне веднъж да направим нещо, както трябва!