Чернобелият филм на затъпяването

Във Фейсбук има страница „Ранобудните студенти в Испания”, която подкрепя безусловно окупиралите различни университети български колеги. Първата среща на „Ранобудните студенти в Испания” е била на 3 ноември. Тогава се решило на емблематичната дата 10 ноември да се свикат българи, живеещи в Испания, студенти и други граждани.

В призива си организаторите пишат: „И ние сме с вас! #OccupySU. Съединението прави силата. Това не е само лозунг, а истина. Истина, в която – за съжаление – малко хора вярват. Извинявайте... вярваха! Малко по малко, и въпреки опитите на определени слоеве на обществото това да не се случи, българите станахме по- единни. От над 3000 км едва ли можем да помогнем с нещо повече, освен с морална подкрепа на тези, които дръзнаха да се изправят срещу статуквото и да се борят за бъдещето на България!” „Надяваме се да намерим съмишленици, готови да подкрепят Ранобудните студенти. Идеята ни е не просто да си направим обща снимка, а да участваме, вместо да бъдем просто зрители/читатели на промените в обществото, да бъдем ангажирани, да отделим малко време, за да покажем заедно, че ставащото в България е важно за нас. Чакаме ви!”

Мястото бе подходящо избрано: площад Puerta del Sol в центъра на испанската столица, където е нулевият километър на Иберийския полуостров; зона, през която задължително минават стотици хиляди жители и гости на Мадрид. (Там провеждат своите асамблеи и представителите на стотиците квартални разклонения на известното протестно движение „15 май”, предшественик на „Окупирай Уолстрийт”; на тези събирания се издигат конкретни искания). Денят и часът са удачни: неделя, 17 часа, слънчево и топло за сезона време. Някъде към 18 часа се събраха шест души; трима студенти и трима от традиционните участници в малобройните протестни демонстрации пред българското посолство. Направиха си няколко общи снимки, показвайки изработените на ръка или на компютър класически български протестни лозунги срещу правителството и парламента и... толкова. Стремежът за „участие от 3000 км разстояние” остана едно добро пожелание.

Британският The Independent информира за студентския протест в България и за „окупацията на 15 университета”. Вестникът цитира „няколко проучвания на общественото мнение в София и други градове”, според които 60 процента от студентите подкрепят окупациите, а 40 на сто са против. Нищо непознато. Ала следващото „подхвърляне” е знаменателно: „От падането на комунизма през 1990 г. България има нестабилна партийна система – нито едно правителство не е било преизбрано през проведените седем парламентарни избори”.

Протестиращите в Мадрид не се бяха замислили по този въпрос (макар че темата за следващия „месия” е изпоскана хилядократно от българските медии) и освен общите приказки за морал в политиката и смяна на играчите в системата, някои настояваха за „едно ново дясно пространство” и оправдаваха малочислеността си с ленинската теза за ролята на „подготвения, узрял и последователен авангард”.

Рисковано е да се отъждествяват възгледите на демонстриращите сънародници в Мадрид, Берлин, Лондон, Ню Йорк и други градове в чужбина с идеите на продължително протестиращите граждани и студенти в България, тъй като живеят в различни обстановки и в трудно сравними конкретни обществени и икономически дразнители (българи в Испания са казали на агитаторите за акцията на Puerta del Sol, че ставащото в България „не ги интересува”, че тук си имат други грижи – безработицата, например). Въпреки това би могло да се намерят паралели между лозунгите (доста абстрактни) на протестиращите в България и подкрепящите ги сънародници в чужбина – доколкото се изявяват публично. Един от тях – ограничената историческа памет – е особено тревожен.

Няколко европейски медии цитират с известно закъснение данните са от национално представително проучване „Образованието за комунистическия режим и европейските демократични ценности на младите хора в България днес“, проведено през юни 2013 г. сред 1100 лица на възраст 15-35 години; проучването е извършено от Националния център за изследване на общественото мнение с подкрепата на Фондация „Конрад Аденауер”, Европейския център за изследвания, Брюксел, и Център „Хана Аренд”, София.

Оказва се, че 80% от анкетираните считат, че „гулаг” (жестоките съветски концлагери, описани от Солженицин и от десетки други потърпевши, които бяха въдворени и в отечественофронтовска България) е търсачка в интернет (по аналогия с думата Google). Други асоциират „гулаг” с унгарския „гулаш”. Още: 18 на сто от младите българи твърдят, че предпочитат да живеят във времето на Тодор Живков, 42 процента не знаят, че Хитлер и Сталин са диктатори, близо 50% не знаят нищо за Освиенцим, 40% не са чували за остров Белене, а за 87% „Задочни репортажи за България” на Георги Марков не означават нищо конкретно. Според данните 50% от интервюираните не знаят кой е Вълко Червенков. 22 на сто не знаят нищо за Сталин, а половината от запитаните не могат да посочат страни, чието управление може да се нарече диктатура. 29 процента от изследваните младежи посочват Георги Димитров като защитник на свободата и демокрацията, а според 38 на сто от тях Тодор Живков е защитавал свободата и демокрацията в голяма степен. (Резултатите от изследването бяха представени в края на септември по време на конференцията „Българският комунизъм – в учебниците” от Васил Къдринов, Ангел Николов и Любомир Пожарлиев).

Демонстриращите в Мадрид категорично твърдяха, че не са манипулирани. Сигурно си вярват. Но манипулирането още от ученическата скамейка, цитирано в проучването, се настанява и в университетските аули, на улицата, в кръчмите, у дома. Силно ограничените и еднозначни представи за близката история на националната съдба предизвиква тъга. Казано е: който не познава историята, е обречен да я повтори. За съжаление днес в българската обществена зала на младата публика се предлага филм в черно и бяло. Дори и в цветния Мадрид. Да не говорим за: „Който не е с мен, е мой враг” в пищната на багри есенна София.

Изглежда, че някои имат сериозен интерес тази лента да бъде постоянно на екрана. До полуда. Или до пълно затъпяване.