Любов и омраза – българският парадокс

Отново започна да вали. Снежинките, сребристи и тъмни на светлината от уличната лампа, се сипят в полегати колони, сякаш спускайки се по невидим склон.

Кой би повярвал, че под спокойната и поетична белота, обвила страната, се таи недоволство и гняв?

Никой.

Но ето ви прозаичен факт - по-голямата част от българите казват, че животът им през изминалата година е бил толкова мизерен, колкото по време на тежката икономическа и банкова криза през 1996-1997 г.

Тогава зимата бе размирна, белязана от масови улични протести, след като банковата система на страната се разби на парчета и главозамайващата инфлация изяде спестяванията на  хората.

Тази година зимата е поетична, белязана от лекото потупване на снежинките по первазите и относително добрия рейтинг на министър-председателя.

Малко хора открито се оплакват, а мнозинството направо изглежда доволно от силната прегръдка на Борисов.

Как може хора, които мразят живота си, да обичат човека, който го предопределя?

За мен този въпрос описва най-дълбокото противоречие, което характеризира съвременното българското общество.

Не е ли това парадокс?

"Попарата не може да експлодира" е фраза, която румънците използват, за да опишат примиренческата си психика. Но дори румънците вече се надигнаха.

Каква фраза трябва да използваме ние, българите, за да опишем смесицата от любов и омраза типична за отношението към страната и живота ни?

Имате ли предложения?