Хемингуей, Мороа и Набоков

Москва, 30-те години на 20. век.

Сурова руска действителност. В тясно дворче банда дечурлигa ритат футбол. Прас! Топката се врязва в мръсен прозорец. От къщата изскача небръснато мъжище: дочените му панталони се държат на протрито въженце, жилави черни косми пронизват мръсния потник, кръвясалите му очи святкат злобно, а в ръката си размахва отчупен крак от маса. Той хуква след първото, попаднало му на погледа, момче.

Момчето, бледен юноша с интелигентни, меланхолични очи под високото чело, бяга колкото му крака държат и си мисли: „Ех, защо ли ми трябваше да ритам топка тука, можеше да си седя вкъщи и да чета любимия Хемингуей“.

В това време, в Куба.

В разкошна вила с изглед към океана се е разположил Хемингуей. Той пие отлежал ром, пуши хавански пури, беседва със знойна мулатка и си мисли: „За кой дявол си губя времето с тая тъпоумница, можеше да си седя вкъщи и да си чета любимия Мороа“.

В това време, в Париж.

В треторазрядно капанче, скрит зад гъста мъгла от лютив дим, се е разплул Андре Мороа. Пиян от гадно кисело вино, той пуши поредната цигара. На коленете му хърка проститутка, грозна като смъртта, а той си мисли: „Защо са ми тия запои, сега можеше да си седя вкъщи и да си чета любимия Набоков“.

В това време, в Москва.

Набоков търчи по улицата, стиснал крака от масата, и си мисли: „Ей, хулиганче такова! Само да те гепя, и мамицата ш'ти разкатая!“.