Турският "пипер газ" марш

Мурат Йеткин, в. Хюриет

Не, тя не е толкова патриотична като "Bella Ciao" на италианските партизани. Нито толкова като традиционна като израелската "Hava Nagila", нито толкова революционна като "Марсилезата", нито толкова политическа като "Интернационала, или пък толкова популярно като "Ние сме шампионите" на Queen.

Но тя се превърна в символ на протестите на площад Таксим и започна да се пее още от първия ден от протестиращите, когато те бяха обгазени от полицията. Веднага, след като се възстановиха от кашлицата и сълзите, те запяха този марш като лозунг срещу полицията.

В него няма омраза, няма лоши думи, няма пропаганда, няма радикализация, а само предизвикателство в неговия най-наивен и чист вид.
Той е всеобщ, написан е от турските футболни фенове по времето, когато те за първи път вкусиха от т. нар. "пипер газ" (сълзотворен газ с лютив пипер, използван от полицията срещу масовите безредици, бел. ред.), вероятно през сезон 2006-2007, когато полицията започна да използва газ срещу бушуващите футболни трибуни.

Свободният превод звучи така:

Стреляй в мен, стреляй в мен,

Гръмни малко лютив газ по мен,

Свали каската, долу палката,

Тогава ще видим кой е готов да избяга.

Въпросът е защо сред десетките други лозунги и манифестации, точно този марш стана символ на най-голямата вълна от протести, която Турция някога е виждала?Причината не е само прекомерната употреба на сила и лютив газ като от страна на полицията.
Тя е нещо повече, отнася се до характера и профила на протестиращите. Особено в Истанбул, където протестите започнаха за първи път, имаше само една шепа градски активисти, които нямаха опит как да се предпазват по време на сблъсък с полицията.

Имаше паравоенни леви групировки, които наистина търсят възможности за сблъсък с полицията, както и парламентарни партии, които могат да съберат множество хора, но нито една от тях не успя да разбере посланието "стига толкова" и потенциала на протеста в парка Гези.

Футболните фенове го направиха. Също както запалянковците на египетските клубове Al Ahli и Zamalek, които загърбиха клубните си пристрастия и поеха отговорността за опазване и поддържане на реда сред тълпите на площад Тахрир в Египет, като единствените с опит в справянето с полицията, турските ултраси се присъединиха към движението Таксим, с лекота, сякаш това бе най-естественото нещо. Феновете от групата "Çarşi" от Бешикташ, "UltraAslan" от Галатасарай и "Генч Fenerbahçeliler" на Фенербахче, които при нормални обстоятелства биха се вчепсали в ожесточеното сражение, се обединиха и тръгнаха заедно - всеки със своите тениски и знамена и започнаха в един глас да скандират лозунги и песни срещу правителството и министър-председателя Реджеп Тайип Ердоган. Много скоро феновете на съперничещите си отбори в Шзмир, Анкара и Бурса направиха същото в подкрепа на движението Таксим в Истанбул.

Повечето от лозунгите бяха силно аполитични и съдържаха много обидни думи, също като песните и лозунгите от футболните трибуни в Турция.

Но по-голямата част от протестиращите бяха млади мъже и жени, родени в началото на 90-те години, силни индивидуалисти, възпитани с компютърни игри, добре образовани. Те не харесаха песните, пълни с обиди и бързо възприеха марша "Пипер газ", известен на турски като "Сик бакалъм" - в свободен превод: "Хайде, ела", или, както е преведен в песента: "Стреляй в мен", докато полицията ги обгазяваше отново и отново.