Докъде ще ни доведе дебатът за подслушванията?

Докъде ще ни доведе дебатът за подслушванията?
A A+ A++ A

Александър Кашъмов, ръководител на правния екип на Програма Достъп до информация

Последните седмици дебатът около подслушванията и тяхната законност се засили, но като че ли в хаоса от казуси и политическото говорене се позагуби смисълът на темата. Оказа се, че всяка следваща случка генерира нов прилив на скандалност и хипотези, без изводи в дългосрочен план. На 30 април 2013 на обща пресконференция служебният премиер, министърът на вътрешните работи и главният прокурор обявиха, че се предлагат промени в Закона за специалните разузнавателни средства /ЗСРС/ и Закона за електронните съобщения /ЗЕС/.

Допустими и навременни ли са сега промени в ЗСРС и ЗЕС?

Естествено, при липсата на действащо Народно събрание няма къде да бъдат внесени каквито и да било проектозакони. Освен това прокуратурата няма законодателна инициатива според действащата конституция. На трето, но не по значение място, всеки законопроект подлежи на задължително публикуване и обсъждане със заинтересованите страни, съгласно чл.26 – 28 от Закона за нормативните актове. Срокът за това обсъждане е не по-малък от половин месец. Особено важно е да се види какви точно текстове се предлагат, тъй като през 2010 под благовидния предлог за гарантиране правата на хората режимът за достъп на МВР до трафични данни[1] беше влошен, като се допуснаха случаи, в които по закон за това не е необходимо съдебно разрешение. За адекватната промяна на законодателството най-вече е необходимо да се анализират действителните проблеми в тази сфера, констатирани през годините.[2]

Уредба на СРС и първо дело в Страбсург

В едно демократично общество държавата трябва да е по правило прозрачна за гражданите, а те – непрозрачни за нея. Оттук и неприкосновеността на личната сфера и съобщенията на гражданите е висша ценност. Един от допустимите начини за намеса на държавата в тази сфера е чрез т.нар. „специални разузнавателни средства” /СРС/ и достъп до трафичните данни. Темата изисква да се припомнят накратко събитията, които маркират дебата за ограничаване на тази намеса на държавата у нас.

Конституцията от 1991 забрани нарушаването на неприкосновеността на съобщенията, освен за целите на разкриване и предотвратяване на тежки престъпления, с разрешение на орган на съдебната власт /чл.34, ал.2/. Целта на разпоредбата е да се преустанови и попречи на широко разпространените в миналото практики на следене и подслушване. Приетият през 1999 и неколкократно изменен впоследствие ЗСРС следваше да развие гаранциите и да направи ясни процедурите за използване на СРС. Тази уредба се оказа неудачна и през 2007 Европейският съд по правата на човека осъди България за нарушение на правото по чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека.[3] В решението бе прието, че създадената система за тайно следене не дава гаранции срещу злоупотреби. Част от въпросите, на които съдът в Страсбург обърна внимание, бяха липсата на какъвто и да е контрол за законност на използването на СРС, липсата на информация след определено време и при определени условия, че даден гражданин е бил обект на тайно следене, липсата на предвидено право на обезщетение, липсата на правила за проверка, съхраняване в цялост и унищожаване на придобитата чрез СРС информация.

Промените в ЗСРС през 2009

Още при Тройната коалиция през 2008 г., а впоследствие - в началото на управлението на ГЕРБ през 2009, се предприеха законови промени с цел да се изпълни решението на ЕСПЧ. Въведе се задължение за последващо информиране на съдията, дал разрешението за прилагане на СРС. Той обаче не се произнася по законността на това прилагане. Създаде се парламентарна подкомисия към Комисията по правни въпроси, която да осъществява контрол, основно като събира информация и подготвя годишен доклад по въпросите на прилагането на СРС. Подкомисията няма функции да налага санкции. Притежава правомощия да информира гражданите за незаконно прилагане на СРС спрямо тях, но до момента такива случаи не са известни. С изменение в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди се предвиди възможност да се търси обезщетение за незаконно приложени СРС. Промените бяха в правилната посока, но развитието през следващите години показа, че не са достатъчни.

Статистика относно СРС

През годините неколкократно се обсъждаха скандали, въвеждащи твърдения или данни за подслушване със съмнителна законност. Един от най-нашумелите бе свързан с информацията през 2008 за разработка под названието „Галерия” на ДАНС, по която обект на подслушване са били журналисти и политици. Въпреки официалните изявления, че документите по тази разработка ще бъдат разсекретени и предоставени за свободен достъп, нищо такова не се случи до днес.

Във времето се установи съществено увеличение на разрешенията за използване на СРС годишно. В доклада на прокуратурата от 2001г., който не е видял бял свят до ден днешен, са отчетени 10 000 разрешения за периода 1999-2000, т.е. средно по 5000 годишно.В решението си от 2007 ЕСПЧ сравнява тази бройка с данните за Великобритания, показващи цифрата 400 за телефонни подслушвания и 100 за отваряне на кореспонденция.[4] Десет години по-късно, т.е. за 2009 г., новосъздадената парламентарна подкомисия докладва 9600 разрешения у нас. Това означава, че разрешенията са се удвоили в сравнение с преди десет години. Според данни от пресата за същата година щатските съдилища в САЩ са докладвали 2376 телефонни подслушвания.[5]

През 2010 се оказва, че броят на разрешенията за прилагане на СРС стига до рекордната бройка от 15 864. Следващата 2011 те са около 14 000, като в доклада на подкомисията изрично се подчертава, че намалението е изкуствено - вследствие на включването на повече способи в едно искане. За сметка на това броят на лицата, спрямо които са приложени СРС през 2011 г. е с 30% по-голям от този през 2010 г. Съществено за всички тези данни за периода 1999 – 2011 е, че броят на използваните в съда доказателства, събрани чрез СРС, е изключително малък като процент от общия брой на разрешените – 2-3 % през 1999-2000 и 5-6% през 2011. Следва да се има предвид, че доминиращата форма на СРС през всичките години са подслушванията. Изводът е, че се ползва възможно най-дълбоко навлизащото в личното пространство средство, а резултатите от него са нищожни (следва да се има предвид, че липсва статистика колко от делата са приключили с осъдителна присъда).

Достъпът до трафични данни

Успоредно с проблема СРС-та се появи и друг проблем, свързан с намеса на държавата в кореспонденцията на гражданите. В началото на 2008 г. МВР и Държавната агенция за информационни технологии и съобщения приеха Наредба № 40, с която се даде възможност за пряк автоматизиран достъп на дирекцията ДОТИ (по тогавашното й наименование) при МВР до трафични данни за електронните съобщения. Достъпът не бе обусловен от никакви основания, съдебно разрешение, нито ограничен по лица, абонати, случаи. Тази нова уредба бе оправдана с необходимостта да бъде въведена Директива 2006/24/ЕО. Само за 2008 бе оповестена информация, че броят на разпечатките, т.е. случаите на достъп до трафични данни, е 300 000.  ПДИ подаде жалба срещу разпоредбата, която позволяваше този пряк достъп. С решение от 11 декември 2008 г. петчленен състав на Върховния административен съд отмени атакувания чл.5 от наредбата. Последва поредица неуспешни, но обезпокоителни опити на МВР и на депутати от предишното 40-то Народно събрание да върнат прекия автоматизиран достъп до данните за съобщения. Това стана под формата на проекти за изменение и допълнение на Закона за електронните съобщения (ЗЕС). В крайна сметка в ЗЕС бе изрично записано, че достъп до трафични данни на МВР и службите за сигурност се допуска само за разследване на тежки престъпления, след съдебно разрешение.

Още в края на 2009 г. новото ръководство на МВР отново опита да върне прекия автоматизиран достъп до трафични данни. След консултации с гражданското общество, в това число ПДИ, министерството се отказа от това предложение и в Народното събрание бе внесен законопроект, в който прекият достъп не фигурираше. След редица дебати в парламента, отново с участието на ПДИ и други неправителствени организации, бяха приети текстове, близки до предходните. В законодателните опити обаче бе допуснато да се запише текст в закона, позволяващ да не се иска съдебно разрешение за достъп до трафични данни в случаите, когато е образувано наказателно производство от прокурора.

Почти непосредствено след влизане в сила на последните промени в ЗЕС през май 2010 г. главният прокурор издаде инструкция, с която укрепи възможността да се получава достъп до трафични данни без съдебно разрешение, като даде указания да се иска налагане на глоба на мобилни оператори и интернет доставчици, които не дават достъп. Тези мерки доведоха до значителен брой случаи на заобикаляне на процедурата по искане на съдебни разрешения. В последния доклад на парламентарната подкомисия четем, че 58 702 са случаите на достъп до трафични данни без съдебно разрешение, срещу едва 15 350 случаи на получен достъп след съдебно разрешение.

Официални анализи и доклади

Първият известен доклад относно злоупотребите със СРС е на прокуратурата и датира от 2001 г. През 2008 и 2013 има нови проверки на прокуратурата. През 2011 г. в доклад на Върховния касационен съд се съдържаха редица сериозни констатации и статистика относно разрешенията за прилагане на СРС. След измененията и допълненията на ЗСРС през 2009 г. ежегоден доклад прави парламентарната подкомисия. Нейните доклади са публични, поради което обществото получи официална информация за статистиката през 2009, 2010 и 2011.

До момента обаче абсолютно недостъпни остават докладите на прокуратурата. През 2001 г. Българският хелзинкски комитет заведе с помощта на ПДИ дело срещу отказ да бъде предоставен първия доклад на прокуратурата. Съдът отхвърли жалбата, като прие, че докладът е маркиран с гриф за сигурност „за служебно ползване” и представлява служебна тайна. През 2013 – дванадесет години по-късно - докладът е отново отказан. Този път прокуратурата отказва и по-новия доклад от 2008. Заявителят Росен Босев от в.”Капитал” подаде жалба с помощта на ПДИ срещу отказа в Административен съд – София град. Докладът от последната проверка на прокуратурата през 2013 г., който на 15 април бе обявено, че съдържа и явна информация, остава в тайна до днес. При справка в интернет страницата на прокуратурата не се констатира дори обобщена информация или части от него да са публикувани.

Проблемите

Картината показва куп проблеми. Липсва пълна публичност дори на анализите на проблемите и установените данни за закононарушения. Липсва реално право на следените на достъп до информация, дори след определено време и при определени условия (при трафичните данни това право липсва дори на книга). Проблем е, че в закона не е определено какво означава незаконно прилагане на СРС – дали „без съдебно разрешение” или „без да е постигнат целеният резултат”. От статистиките става ясно, че ако безрезултатността се третира като незаконно прилагане на СРС, то това е доминиращият брой случаи. Ако безрезултатното подслушване обаче се смята за напълно редно само защото е положен подпис на съдия, тогава се стига до извод, че властта е с развързани ръце да осъществява в широк спектър такава намеса в съобщенията на когото прецени. Тогава естествените мишени ще са политически противници, журналисти, бизнес. Затова измененията и допълненията в закона трябва да са предшествани от колкото може по-широко публикуване на цялата налична информация за това как се прилагат и са се прилагали СРС-та досега, къде са пробойните в системата и широк дебат по това какви разрешения изглеждат най-удачни.


[1] Данни, разкриващи кой, с кого, кога и откъде си пише или разговаря по интернет, стационарен или мобилен телефон.

[2] Така например през 2011 г. бе постигнат консенсус на трите власти относно необходимостта от промени в ЗСРС. Ръководството на Народното събрание поиска писмено становище и от ПДИ, което бе предоставено. Независимо от това правителството не внесе в парламента предложения за изменения в закона.

[3] Решение по делото на Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев с/у България.

[4] Данните за Великобритания са от делото Малоун с/у Великобритания и са за периода до 1979 г. Следва да се има предвид обстоятелството, че по официални данни телефонните абонати в страната са били 26 428 000.

[5] В.„Капитал“ от 1-7 октомври 2011 г.


Материалът е публикуван в Информационния бюлетин на Програма Достъп до Информация

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Коментирай

Най-четено от Анализ
Последно от Анализ

Всички новини от Анализ »