207852 статии       |       425 интервюта       |       1527 снимки       |       38125 абоната       |      
USD 1.7322| EUR 1.95583| GBP 2.31131|
In English На русском

КЛЮЧОВИ ДУМИ ДНЕС:   КоронавирусИзбори 2 в 1

Размер на шрифта:   

Вацлав Хавел: През 1968 г. ми казаха: „Ти трябва да бъдеш президент“*

20 декември 2011, вторник / 10:43; Коментари: 0
Send to Kindle
Вацлав Хавел: През 1968 г. ми казаха: „Ти трябва да бъдеш президент“*
Президентът на Чехия Вацлав Хавел (вляво) по време на интервюто си за Максим Бехар (вдясно) през юни 1994 г. Снимка: Мирoслав Заиц

*По повод кончината на чешкия драматург, дисидент и бивш президент Вацлав Хавел, ключова фигура в посткомунистическия преход в Източна Европа, екипът на Novinite.bg и Novinite.com (Sofia News Agency) препечатва първото интервю на Хавел за българска медия, предоставено от Максим Бехар, тогава журналист и управляващ редактор на в. „Стандарт“, а днес водещ български PR експерт.

Интервюто е отпечатано във в. „Стандарт“ на 20 юни 1994 г. и в книгата на Максим Бехар „Вторичен инстинкт" през октомври 2000 г.

 

Вацлав Хавел: През 1968 г. ми казаха: „Ти трябва да бъдеш президент“

Вацлав Хавел (1936-2011 г.) – президент на Чехословакия от 1989 г. до 1992 г. и на Чехия от 1993 г. до 2003 г. Известен чешки драматург и интелектуалец, един от авторите на документа „Харта 77“. Три пъти е лежал в затвора за опозиционна дейност в годините на комунизма. Основател е на сдружението „Граждански форум“ след „нежната революция“ в края на 1989 г.

 

Петък следобед за Европа е мързеливо време.

Всеки пали колата и отпрашва да почива извън града, затова и с Мирек Заиц се добираме толкова трудно до Храдчани, резиденцията, приемната, дори къщата на президента на Чехия – потокът от коли е просто убийствен.

Мирек Заиц е може би най-добрият чешки фоторепортер и въпреки невзрачния вид на старата му шкода – поне няколко поколения полицаи и различни охрани го познават – вратите пред нас се отварят без много въпроси.

„Господин президентът пожела разговорът да не е в кабинета му, а в лятната резиденция съвсем наблизо“ – казва ми един от неговите съветници по печата, Иржи Шитлер, единственият, с когото държим постоянна връзка, и добавя: „Това е доста необикновено, дори аз за първи път ще видя резиденцията...“

Разговорът с Вацлав Хавел продължи точно 29 минути – той дойде с две по-рано, въпросите свършиха една минута по-късно от предвидените тридесет. Облечен е с лятно карирано сако, държи се спокойно и доста непривично оживено за следобедния час. Влиза с чаша коняк в ръката си, премества я в другата, докато се ръкуваме, после пак я връща в дясната, но докато сяда, забелязва Мирек и бързо скрива чашата зад цветята на масата.

„Нека стои там, чакайте, ще преместя и пепелника, нали така, господин президентът не пие, не пуши, не яде, не танцува... Всъщност, ако не Ви преча, ще запаля. В България мога да се появя с цигара, тук в Чехия, не ми дават.“ Хавел толкова изненадващо и с тъга изрежда този монолог, че няколкото му съветници край него просто не знаят, дали да се засмеят и дали всичко това е насериозно. Въпреки всичко през цялото време на разговора  ни крие запалената цигара под масата, за да не се види на снимката, и това за кратко ме връща в ученическите години. „Е, в България това няма да направи впечатление“, казвам му по-скоро за да прекратя разговора, но се намесва говорителят му Ладислав Шпачек: „Вижте, гърците са за пример, там заради една цигара може да те лишат от гражданство“.

Толкова подготовка.

Вацлав Хавел се е отпуснал удобно на широк диван, не докосва чашата с вода пред него, от време на време отпива от другата – зад цветята. Гледа ме в очите през цялото време и само понякога хвърля поглед към големия френски прозорец, през който се виждат десетина души, внасящи тежки камери в другата зала. Сбогува се обаче с доста разсеян поглед и поради това думите му стъписват всички край него. „Благодаря за въпросите. Толкова интересно не ми е било отдавна...“ След това маха с ръка на Шпачек и охраната го извежда към съседната стая. Чакаха го за поредното телевизионно интервю.

Какво друго да прави – петък следобед...

 

Г-н Хавел, помните ли кой пръв Ви каза, че един ден ще бъдете президент?

За първи път го чух през 1968 г., когато написах някаква статия в един литературен вестник. Същия ден срещнах край реката моя добър приятел, артиста Хонза Тшиска. Тогава той ми каза: „Вацлаве, тази статия е без грешка. Ти трябва да станеш президент.“

Как реагирахте тогава?

И двамата се засмяхме и отидохме да пием по едно. След това чух още веднъж, че трябва да бъда президент. Беше в затвора, където без съмнение всички криминални виждаха в мен бъдещия президент.

Криминалните?

Ами да. За тях ние политическите бяхме нещо като алтернативно правителство и те ни гледаха с голямо уважение. Един ден приятел ми каза, докато се бръснехме сутринта: „Слушай, ти един ден ще станеш президент, но искам да те помоля за нещо. Ти си прекалено мек. Преди да те изберат официално, дай ми три дни да се разправя с цялата тази комунистическа пасмина набързо, пък после си управлявай.“

Не му дадохте шанс?

Слава Богу, не му дадох.

И после?

После, много години след разговора пред умивалника дойде драматичната 1989 г. и мисля, че Михал Коцаб беше първият, който ме дръпна настрана в гардероба на театър „На забрадли“, за да ми каже, че трябва да се съглася да стана президент. За трети път през живота си тогава го взех на шега, но след два дни това вече не беше шега, защото в Гражданския форум започнаха да го говорят сериозно. След това бях единодушно избран за президент от комунистическия парламент и бях първия некомунистически президент в целия съветски блок.

Питах Ви за това „после“, защото Адам Михник често разказва една случка как първи Ви е казал, че ще бъдете президент, далеч преди комунизма да падне.

Аха, знаете ли, че имате право. Сега си спомням за един разговор на вилата ми в Храдечек през лятото на 1989 г. В Полша току-що „Солидарност“ беше спечелила изборите. Адам Михник тогава беше проспериращ депутат, а пък аз – обикновен дисидент, но това не ни пречеше да бъдем добри приятели. Вярно е, абсолютно вярно е – той тогава ми каза, че трябва да бъда президент, а аз само се усмихнах и въобще не му отговорих.

За много българи сте познат, а за други – не. Затова е нормално да Ви попитам и нормално е да не ми се обидите – кой е Вацлав Хавел?

Много трудно бих отговорил на този въпрос. По-скоро питайте хората край мен, вижте това, което съм написал. Разберете, не мога да говоря за себе си... Всъщност защо не. Ето така ще Ви отговоря. Вацлав Хавел е един най-обикновен чех.

Пристигате в София само за няколко часа. Това би могло да бъде тълкувано и като подценяване на България – страна, с която Чехия има твърде близки отношения.

Президентът Желев вече беше на посещение тук и аз бях в София още по времето на Чехословакия. Не можахме да свършим всичко, което имахме да свършим заедно, въпреки че с г-н Желев се познаваме още от дисидентските години. Не е подценяване, разбира се. Точно обратното. Отивам на посещение в Румъния, където въобще не съм бил, и си казах – изключено е да съм толкова близко до София и поне за малко да не спра, за да се видя отново с президента Желев. Освен това в България има относително голяма чешка общност, от много години има силен чехо-словашки клуб. Страшно съжалявам наистина, но все се каня и все не ми остава време да отделя по-голямо внимание на сънародниците ми у вас.

Само това ли Ви свърза с България?

Ние сме две страни, които – искаме или не – сега имаме доста общи грижи. По едно и също време се измъкнахме от комунизма и сега се борим с всичките му последици. И ние, и вие нямаме гаранции, че един ден няма да допуснем грешки. Затова колкото по-често си обменяме опит и се допитваме един до друг, толкова по-голяма е вероятността по-бързо да се измъкнем от сянката на комунизма.

Опит се обменяше и преди години.

О, Боже, та Вие сам знаете, че става въпрос за нещо съвсем друго! Допреди години ние имахме някакво странно дирижирано приятелство, в което всичко беше ясно и точно. Послед, когато СИВ и Варшавският договор се срутиха като картонени къщички, когато се видя, че целият този пазар е бил изкуствен, се оказа, че трябва строим нещо съвсем ново.

Кое е то?

Ще Ви го кажа с една дума: демокрация.

Това е ясно, но знаете, че и любовта към демокрацията минава през стомаха. Затова не мислите ли, че много по-добре бихме си помагали, ако между Чехия и България имаше свободен и безмитен пазар? Поне в него традиции има.

Принципно Чехия е за максимална либерализация на търговията. За това ще говоря сега в Румъния, явно ще засегнем този въпрос и в България, но за всичко се иска време. Сега група експерти около мен проучват, дали е възможно търговията с Вашата страна да се активизира. Същото важи между другото и за Унгария, Полша и Словакия.

Всичко това щеше да е по-просто, ако България беше член на Вишеградската четворка. Ще подкрепите ли нейното влизане там?

Не е толкова лесно.

Кое по-точно – влизането на България или Вашата подкрепа?

Нека първо да Ви разкажа какво е Вишеградската четворка. Още повече, че в България може би има напразни илюзии около този въпрос. Групата беше създадена, общо-взето, малко революционно на чисто географски принцип от три съседни държави – Чехословакия, Полша и Унгария. Това беше времето, когато се освобождавахме от съветската хегемония. Когато искахме страшно, затова и го направихме успешно, да разрушим Варшавския договор. Трябваше и още нещо – да докажем на Запада, че сме способни да си сътрудничим. Тези три страни не са имали най-добри отношения помежду си в цялата си история, затова искахме да покажем, че можем да надскочим взаимните проблеми. И нищо повече.

Постигнахте ли го?

По-голямата част от целите, които си поставихме в началото, вече са изпълнени.

Означава ли това, че Вишеградска четворка вече няма?

Зависи как възприемате нейното „имане“. Вече не се събираме тържествено, не подписваме нищо. По-скоро работят няколко групи експерти, които мислят как да направят търговията между страните по-активна. Но това са въпроси, които интересуват само тези страни.

Разбирам Вашия отговор като нежелание да ми кажете, дали ще подкрепите България, ако пожелае да бъде между Вас, четирите държави.

Струва ми се, че да обсъждаме кой къде иска да се присъедини или къде би искал да бъде или да не бъде, сега ще е доста непрактично. Вишеградската четворка никога не е била организация със структури. Нито е имала изборни органи, нито секретариат. В нея не може да се приема, нито може да се освобождава. Тя е такава, каквото беше създадена на географски принцип, между три тогава, сега четири съседни държави.

Тогава смятате, че нито една държава няма шанс да се присъедини към този съюз, каквито и да са неговите цели, каквато и да е структурата му.

Смятам, че разширяването му сега ще е безсмислено. Лично аз съм привърженик на малките регионални общности. Така, както е в Скандинавия, във Великобритания, ето и Вишеград. Това обаче в никакъв случай не означава, че не се мисли за нещо повече от Балканите. Просто вие сте на юг, а ние сме в Централна Европа. Това, че сме там, едва ли ни носи някакви предимства. Но е исторически и географски факт. Малките общности могат да реагират винаги бързо и практично, на всичкото отгоре те имат общи интереси и могат далеч по успешно да се борят за тях.

Съветвате ни да си създадем балканска федерация?

Опазил ме Бог да ви давам съвети. Най-малкото не съм упълномощен да правя това. Но защо и да не си я създадете. Това, че веднага след като се появи нещо ново – както беше случаят с Вишеградската четворка, - всички искат да членуват в него, е до известна степен и белег на времето. Всички сме изнервени, всеки гледа другият да не го изпревари в интеграцията с някого. Всеки иска да се интегрира с всеки и навсякъде. Е, така не може. Вие имате толкова много общи интереси с Гърция и Румъния. Няма значения коя е посткомунистическа държава и коя не е. Гърция е членка на НАТО и на Европейския съюз, би могла да бъде много полезна в една балканска общност или съюз, как ще се нарича е абсолютно без значение. Ако един ден свърши целият този кошмар в бивша Югославия, вероятно и оттам ще има държави, които да се присъединят. Албания също се опитва да прави каквото може, за да стане демокартична държава. Вие заедно с Турция пък принадлежите към Зоната за черноморско сътрудничество. Чехия там не членува, няма какво и да прави...

Вече година и половина Чехия и Словакия са две отделни държави и тази раздяла се свързва неизменно с Вашето име. Какво би се случило сега, ако федерацията се беше запазила?

Това е най-трудният въпрос, който можете да зададете на политик въобще...

Затова Ви го задавам.

Какво би станало, ако нещо не беше станало... Наистина не знам, но имам чувството, че ако Чехословакия не се беше разделила и досега щяхме да си губим времето с десетки хиляди юридически въпроси и да си доказваме кой е по-правият. Аз съм последният човек, който би могъл да се радва на развода между Чехия и Словакия, но действителността е такава. Тази федерацията можеше да продължавата да съществува само като изкуствена. Не знам... Можеше да има и друго развитие. Но политиката не е биохимия – да предвидиш какво ще стане, като смесиш две съставки. Винаги има много непредвидими варианти.

Вярвате ли на тезата, че сега в Източна Европа всичко ляво е дясно?

... а всичко дясно е ляво.

Не, а дясно просто няма.

Истина е, че в известна степен има хаос с тези понятия. Много по-голям беше хаосът с тях обаче през последните няколко месеца на комунизма и първите няколко месеца след падането му. Тогава комунистите наричаха „десен“ всеки противник на тоталитаризма. Например в техните очи социалдемократът беше десен, а пък те самите наричаха вътрешните си фракции „леви“ и „десни“. Това създаде страхотен хаос в тези понятия. Сега обаче ми се струва, че не е чак толкова страшно. Левите и десните започват да си стоят на местата и хората полека-лека разбират за какво става дума. Въпреки че лично аз не съм голям привърженик на този тип разделение. Повече ме интересува кой е прав, отколкото дали стои надясно или наляво.

Доказахте, че в литературата трябва да има и малко политика. Не смятате ли, че и в политиката е нужна малко литература, в смисъл творчество?

Смятам, че най-важното нещо в политиката е естетическият вкус, естетиката и умението да можеш да правиш конструкции, да строиш. Много е важен и стилът, съвсем не е все едно как говори един политик. Ако използва банални, извинете, журналистически фрази, никой няма да го слуша, а значи и никой няма да му вярва. Но вкусът и чувството за мярка са най-важни. Трябва да знаеш кога да започнеш и кога да спреш. А това не се учи – или имаш, или го нямаш.

Едно от най-големите посткомунистически събития в бившата федерация беше отварянето на досиетата на депутатите в парламента. Беше ли толкова необходимо всичко това?

Трябваше по някакъв начин да погледнем миналото в очите. Не можехме да кажем – било каквото било, повече не ни интересува. По някакъв начин трябваше да това да стане. Стана обаче по възможно най-глупавия начин и това е факт. Не забравяйте, че това е един изключително сложен въпрос. Още повече, че нито една посткомунистическа държава не доказа, че може да се оправи с него. Може би немците се справиха най-добре, но това също е относително. Начинът, по който Чехословакия се опита да погледне в миналото си, никак не ми хареса. Но, слава Богу, това също вече е минало.

Бившите комунисти в Източна Европа започват да се връщат доста триумфално, но вече въоръжени с десни икономически програми. Не се ли страхувате, че и в Чехия ще стане същото?

Струва ми се, че в Чехия това е изключено. Има няколко причини. Една от тях е, че Прага имаше най-консервативният комунистически режим от всички държави от Варшавския договор, и то толкова прогнил и компрометиран, че не заблазявам на наследниците му. Това е една от причините те да се изпокарат помежду си сега, но и нещо друго – в Чехия няма нито една сериозна лява сила, която да предлага нещо. Тази левица, която имат в Словакия, Полша или Унгария, в Чехия просто не съществува. Има просто една твърдолинейна комунистическа партия, в която членуват онези, които не искат да се разделят с житейските си илюзии. Освен това има още две малки комунистически партии, с които може да се води някаква дискусия, но те просто не представляват никаква предизборна сила или пък заплаха за когото и да е. Е, има и нещо друго. Най-кадърните и умни комунисти в Чехия отдавна вече са капиталисти и гласуват за най-десните партии. Просто защото капитализмът и за тях вече е по-добър, отколкото комунизмът.

Не Ви ли е мъчно понякога за дисидентските години? Все пак властта променя доста.

Чак да ми е мъчно – не бих могъл да кажа това. Факт е обаче, че в тях имаше нещо, което доста ми липсва. Имаше атмосфера на солидарност, на всеотдайност. Въпреки различните гледни точки, хората знаеха, че трябваше да са заедно, да не се предават, да не доносничат един за друг. Много пъти Държавна сигурност се опитваше да разбие дисидентите и никога не успяваше. Спомням си, че на разпит в милицията следователят ми задаваше въпрос, но понеже те му бяха спуснати кой знае къде отгоре, той ги четеше. От другата страна на листа обаче, тази откъм мен, беше отпечатана инструкция как да се работи с дисидентите. Първата точка в тази инструкция беше по всякакъв начин да се използват идейните различия между тях. Затова и на тези, които никога не са били комунисти, казваха – та какво общо имате вие с Млинарж, той е обикновен апаратчик, който е участвал във всички процеси след войната. На самия Млинарж обаче казваха: „Е, другарю, какво толкова, Вие сте всъщност наш, малко само се различавате, но недейте така... Какво общо можете да имате с този Хавел?" Никой обаче не се поддаваше на това. Ето, мъчно ми е за тази солидарност, бих искал да я видя и сега, вече в цялото общество.

„Мъчно ми е, че не успях да боядисам оградата, дано издържи до пролетта, защото това е най-доброто нещо, което съм направил през живота си, и сигурно никога няма да направя по-добро“ – това написахте на жена си Олга от затвора преди много години. Остана ли Ви време да боядисате оградата на вилата в Храдачек?

Не само, че не ми остана време да я боядисам. Не само, че и жена ми не намери време да я боядиса, но и досега не съм успял да намеря човек, който да направи това. На всичкото отгоре – оградата все още стои и си е цяла.

Твърдите ли още, че е най-доброто нещо, което сте направил досега?

С ръцете си – да.

ђеклама:
Разпечатай | Изпрати
» Напиши статия и ти
Още по темата:
Тагове:
Реклама:
Реклама: