Здравка Евтимова: Резерват за човечността е нужен и този резерват сме ние самите!

Здравка Евтимова е сред най-големите имена в българската литература. Тя е един от най-превежданите и оценени български писатели в чужбина, а всяка нейна нова книга е културно събитие у нас. 

Родена е в Перник през 1959 г. Тя е магистър по съвременна американска литература от Университета “Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново. Омъжена е. Има двама синове и дъщеря. Говори и пише на български, английски, френски, немски и руски език.

Нейни разкази са преведени в над 30 държави по света - САЩ, Великобритания, Канада, Китай, Австралия, Германия, Франция, Япония, Италия, Швейцария и др. За тях Евтимова е носителка на редица награди. Последният й издаден роман е „Резерват за хора и вълци“ (изд. „Жанет 45“, 2022).

През 2005 г. нейният разказ „Васил” беше избран сред десетте разказа от цял свят, спечелили конкурса на радио BBC Лондон, а десет години по-късно друг неин разказ – „Рядко“, беше включен в антологията „Най-добра европейска проза за 2015 г.“ на американското издателство Dalkey Archive Press.

През същата година разказът „Кръв от къртица“ беше включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания; от януари 2019 г. същият разказ е включен в учебник за преподаване знания по литература за прогимназиите в САЩ – 8-и клас.

Във Великобритания издателство Skrev Press е публикувало три нейни сборника с разкази: „Горчиво небе“, 2003 г.; „Госпожица Даниела“, 2005 г.; „Невъзможно синьо“, 2013 г. В САЩ са публикувани сборниците ѝ с разкази: „Някой друг“, Mag Press, 2005 г; „Стари коли“, Fomite Books, 2012 г; „Време за косене“ и „Притча за камъните“ от ATTM Press, 2012 г. и през 2017; в Канада и Израел е публикуван сборникът й „Блед и други български разкази“, Vox Humana, 2010 г.; в Гърция – сборникът с разкази „Безкраен юли“, Paraxenes meres, 2013 г.

Романът ѝ „Четвъртък“ е публикуван в САЩ от Fomite Books, 2014, в Италия от Salento books, 2015, в Китай от „Изкуство“ 2015 г. в Македония – Antolog, 2015 г; в Сърбия от издателство Draslaar, 2015.

Разказът на писателката „Твоят ред е“ е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005“ в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията „Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят“.

Романът й „Божество за предатели“ е публикуван в САЩ 2007 г. от издателство Bucks Books.

Романът ѝ „В града на радостта и мира“ е публикуван в САЩ от Fomite Books през 2017 г., и в Македония от Makavej Publishing през 2017 г.

Романът ѝ „Една и съща река“ е публикуван в Италия през 2017 г. от издателство Salento Books.

Отличия:

В България Здравка Евтимова е двукратен носител на наградата за разказ „Златен ланец“ на вестник „Труд“ – 2006 г. и 2010 г. 

Носител на наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ на в. „Стършел“

Носител на литературната награда за проза „Анна Каменова“

Носител на наградата „Балкани“ на издателство „Балкани“ за разказ от балкански писател

През декември 2014 г. Здравка Евтимова спечели наградата „Балканика 2014“ за най-добра книга от балкански писател със сборника си „Пернишки разкази“

През 2015 г. Здравка Евтимова спечели националната награда „Блага Димитрова“ за произведение на морално-етична тема, писано от жена

През 2016 г. нейната книга „Една и съща река“ (2015)спечели наградата за роман на фонд „13 века България“

През 2019 г. Здравка Евтимова разделя с писателя Ангел Ангелов наградата „Милош Зяпков“ за сборника „Юлски разкази“.

2020 г. Здравка получи награда за цялостно творчество „Христо Г. Данов”.

Съвсем скоро Здравка Евтимова беше удостоена с Годишната награда за проза „Михай Еминеску – 2022“.

Здравка Евтимова ще води майсторски клас на тазгодишната „Аполония”. Разговаряме за тренинга по време на провеждането му, таланта като ключ към железните порти на успеха и има ли надежда в Резервата за човешките души.

Здравка Евтимова ще води майсторски клас на тазгодишната „Аполония”. Разговаряме за тренинга по време на провеждането му, таланта като ключ към железните порти на успеха и има ли надежда в Резервата за човешките души.

Участвате в тазгодишната „Аполония” в Созопол с майсторски клас. Какво представлява той?

Работата в майсторския клас има две основни насоки. Първият етап е подаване на тема, върху която участниците в класа ще направят опит да напишат кратък разказ. Например, ще им предложа цитат на велик писател, върху който да пишат, като имат на разположение 20 минути за работа. След това всеки един ще прочете какво е написал, а ние, останалите, ще имаме думата за обсъждане на чутия текст – всеки участник ще изкаже мнението си  - ще посочи силните страни на генерирания текст, както и детайлите, образите,върху които би следвало да се работи допълнително. След това участниците ще имат на разположение достатъчно време вечерта, за да завършат разказа си и да ми го изпратят. Всеки един ще получи от мен обширна рецензия. В рамките на първия етап на майсторския клас основното е да определя къде е насочен и в коя област би бил най-плодотворен талантът на участника – дали е в кратката проза, в сферата на хумора и сатирата, фантастиката,дали е целесъобразно участникът в майсторския клас да се ориентира към по-обширно произведение - новела, серия разкази с общи герои - и как да се осъществи това на практика. Тоест, моята задача е да установя на този етап къде талантът на участника в моя клас може да се реализира най-пълноценно. Паралелно с това ще предоставя на участниците съвети на големи световни писатели, отправени към техните млади колеги. Например, какво казват Марк Твен, Стайнбейк, Фицджералд и други велики за писането – как да започне разказът, как да се избегне т. нар. „блок” на писателя, когато е страхуваш да продължиш. Как са постъпвали световноизвестни писатели в такива случаи– Мопасан, Чехов... Събрала съм съвети в десет точки до двайсет и пет точки на големи творци, с които ще запозная участниците в класа. Освен че е интересно, това ще бъде ежедневното встъпление към всяко наше занятие.  Тоест, на първо място  установяваме къде талантът на съответния участник би дал най-щедри плодове,  на второ място участникът ще разполага и със съвет от най-утвърдените световни автори как да развие дарбата си, как да действа, за да постигне успех на литературното поприще.

Създаването на разказа в завършен вид е третата основна стъпка след описаните първи два етапа. За написването ще използваме различни упражнения, лансирани в големите световни университети като Оксфорд и Принстън. Разбира се, упражненията са десетки, от които ние ще съсредоточим върху три типа упражнения. Например, участниците се разделят по двойки, всеки курсист от белетристичното дуо написва един абзац по възложената тема, след това двамата разменят абзаците си и продължават да пишат по  абзаца, положен от колегата, написвайки разказ.  След това участниците в експеримента написват втори  разказ със своя собствен абзац. Четем и двата разказа, преценяваме кой е по-силният, какви са качествата и недостатъците, така че да се получи проникване в света на колегата белетрист и да установим как би могло да се разгърне написаното от него в по-голямо произведение. Основната цел остава да поощрим таланта на участника, да му вдъхнем увереност, че може да постигне публикация в национална и международна престижна литературна медия. Че е в състояние да се включи в литературния обмени със свои произведения, да създаде кръг от свои последователи, но най-вече и преди всичко – да продължи да пише и да развива  белетристичната си дарба.

Нещо повече, ще има и много практически насоки как текстът на даден участник може да бъде предложен на сериозно англоезично издателство – ще предоставя списък на издания в англоезични страни, където участниците биха могли да предложат свои разкази. Ще запозная моите курсисти как се пишат писма, предлагащи литературно произведение на редактор на англоезично литературно издание, така че на това писмо да бъде обърнато внимание. В това число и какво точно е необходимо да се включи в писателската биография, как трябва да бъде представена тя, върху точно какво се акцентира в нея и т.н., и как това трябва да се направи в рамките на 55 до 70 думи. Всички тези детайли са изключително важни от практическа гледна точка и участниците в майсторския клас ще бъдат запознати с тях. Така от една страна, те ще правят упражнения, свързани с написването на самия разказ, а след това ще бъдат запознати и с практическата реализация на този разказ – евентуална публикация в англоезични  и български литературни издания – ако преведат или напишат разказа/новелата си на английски език. За произведенията на български ще предоставя контакти и възможност да се свържат с редактори, които проявяват интерес към белетристични творби. Тоест, моите студенти ще получат връзка с човек, който би могъл да публикува тяхната творба. Освен това, тъй като съм консултант за проза, бих могла, когато разказът е силен, да направя реален опит с висока степен на вероятност за публикация на такъв разказ. Така курсистите ще имат и възможност да направят решителна стъпка  за написване на книга, сборник с разкази, като ще предоставя препоръки в кое издателство такава книга би могла да бъде предложена за разглеждане. Не искам да кажа, че тази книга веднага ще бъде приета, защото във всяко издателство приемането за публикация е наистина трудно. Но точно това искам да изтъкна на участниците в майсторския клас – не е лесно да се пробие, но е възможно! Това е целта – да се направи първата стъпка към практическата реализация на написания текст.  След това да бъдат направени необходимите усилия да бъде изградена цяла книга.

Колко време е продължителността на един такъв майсторски клас?

Продължителността е пет дни, като се работи по цял ден с кратки почивки, през които хората ще могат да съберат мислите си. През тези дни ще споделям с курсистите своя опит в работата с редактори  в англоезични издания – литературни списания,издания към университети. Също така ще опитам да убедя студентите, че е изключително важно успоредно с развитието на таланта си да познават в дълбочина, в детайли граматиката на езика. И непрекъснато да четат проза на световни и български автори. Непрекъснато! Четенето на силна, мощна проза е най-истинският, най-надеждният способ  писателят да изгради у себе си усет за силата  на прозата, за качеството й.  Дори човек да има огромен самороден талант, без да познава добре граматическите правила, без да е способен да изгражда граматически правилно изречение, то вероятността за успех би била компрометирана в много висока степен. Едно е човек да притежава дарба, мощен талант – това е задължителният елемент, условие, без което човек не може да пише, но ако няма необходимите знания за граматическите правила, ако не умее да ги следва, то блясъкът на таланта не само би бил помрачен, а авторът сам изкопава гроб на таланта си и го обрича на мъчителна смърт.

Какво още бихте искали да предадете на своите курсисти?

На първо място искам да им вдъхна увереност, че притежават мощен талант, че временният успех е ненадеждна стъпка към големия успех, а неуспехите, ако ги превърнем във временно явление,    са всъщност  стъпала към постигането на основната цел - литературното произведение да спечели сърцата на читателите.

Били ли сте на „Аполония” преди и какво си спомняте?

Да, била съм два пъти на „Аполония” и двата пъти бях щастлива. Няма да забравя една среща, на която разговаряхме за Станислав Стратиев. Тя протече много интересно. Спомням си една негова мисъл, споделена многократно по време на дискусията - „Всеки път, когато са ме „ритали”, аз съм успявал да стана по-силен”. Това се е вбило в паметта ми. Ще се опитам да внуша на участниците в майсторския клас, че няма сила, която би могла да ги спре по пътя към сърцето на читателя.

Дълго време живяхте в чужбина. Какви са наблюденията Ви - какво не му достига на българина да живее един по-качествен живот? Ние по-малко европейци ли сме?

Не смятам, че нещо не ни достига. Ние СМЕ европейци. Но онова, което лично по мое възприятие е необходимо да доразвием в себе си е чувството на стоманена самодисциплина. Виждала съм хора, които се възмущават колко мръсно е наоколо, но запалват цигара и след минута хвърлят фаса на тротоара. Ето, това не ни достига. Тоест трябва да наблюдаваме действията си с  острота и взискателност, да имаме усещането , че наблюдаваме себе си през очите на възпитаните хора около нас. Тогава едва ли бихме захвърлили цигарата на улица или в морския пясък на плажа, а ще ги занесем до установените за това места. Колко изпочупени, надраскани с грозни надписи заслони на автобусни спирки сме виждали – вандалщини, каквито се наблюдават не само в България. Ние не сме по-лоши; лошото е, че глобите у нас са срамно малки, а наказанията - твърде леки. Ако един такъв чупещ индивид бъде хванат и глобен с 1000 лв., той едва ли ще започне да чупи отново. Ако в момента няма 1000 лв. за глобата, нека постъпим както е възприето в редица западни страни – индивидът  да работи две-три седмици безплатно за държавата, да почиства улиците, да възстановява изпочупените пейки и спирки на градския транспорт. Положил такъв труд човек едва ли скоро ще посегне да руши. Затова си мисля – не сме по-малко европейци, а мерките срещу лошите прояви у нас са недобре обмислени и твърде мудно налагани. Всеки, извършил подобно деяние, трябва да понесе наказанието си максимално бързо с цялата строгост на закона, като се изключва възможността да бъде измъкнат чрез нерегламентирани връзки и познанства.

Другият начин, когато човек изпитва разрушителен порив, е да отиде там, където е необходимо да се изпълни тежка задача, да се свърши нещо,отлагано дълго време. Така вместо да съсипва създаденото с труд от други хора, разгневеният индивид ще насочи тъмната си енергия към създаване на нещо полезно. Лично на мен това ми е помагало, когато съм изпадала в състояние на безпомощност и обида – отивам и работя нещо много трудно, например, почиствам изсъхнала земя от големи камъни, плевя обраснала с тръни поляна, окопавам забравени от години плодни дървета. Когато човек е в досег със земята и растенията, разрушителният порив придобива нова посока, която го пречиства от злото и в крайна сметка постигнатият резултат е полезен за хората.

Пишете и на български, и на английски. Владеете английския до съвършенство...

Думата „съвършенство” винаги ме е плашела с необятността си. Когато превеждам, ми е много трудно, работата върви бавно – английският език, както и българският, е много богат. Има цяла скала степени  при изразяване на задължителността на дадено действие, фини нюанси при пресъздаване многозвучието на разговорния език, избягване на клопки и пропасти при превод на жаргонни изрази, речта както на зле образован човек, така и странната игра на думи в изказа на прецизния експерт в дадена област. За мен е всекидневно усилие да работя много трудни текстове, при които виждам как англоезични писатели правят умишлено граматически грешки, за да съсредоточат вниманието върху определена черта на своя герой. Но ако аз като автор изпратя до англоезично издателство текст с такава граматическа грешка, ще получа отговор от редактора: „Аз не съм образователна институция“,смисълът на такава забележка е – „Не е моя задача да коригирам пропуските във Вашето образование.” Ако сте допуснали две грешки на страница,редакторът светкавично отхвърля творбата ви. Преводът е  мъчително изкуство,  благородно и красиво, чиито плодовете се забелязват от проницателните читатели след публикацията. Когато изпращате текст на англоезично издание, вие предлагате не само таланта си, вложен в произведението, но и знанието на чуждия език. Вие се конкурирате с хора, на които английският е роден език,както и с хиляди други писатели от цял свят. Редакторът не се интересува , че английският не е Ваш роден език, затова не владеете в достатъчна степен чуждата за вас граматика и не сте натрупали езиково богатство. Вие сте в състояние на конкуренция с талантливи хора от цял свят и за слабостите си сте отговорни само Вие и никой друг. Понякога просто нямаме късмет. Друг път имаме. Писах на английски език един роман доста дълго време, редактирах го още по-дълго. За моя голяма радост беше приет – заглавието му е  „He May Wear My Silence”(„Той носи моето мълчание”), от стихотворението „Нямото момче“ на Федерико Гарсия Лорка.  Случва се да пиша разкази на английски. Писането на български е огромно удоволствие, но  мисълта, че после трябва да превеждаш цял роман от красивия български на мистичния английски, е наистина страховита. За мене преводът на чужд език е не просто подреждане на най-точно подбраните думи. Човекът, който го постига, всъщност превежда живот.

А обратното? Да преведете на български написан на английски роман?

Това няма да се случи, защото вече съм го живяла на английски, зная всичко в него, а аз обичам изненадата!

Върху какво работите в момента?

Наскоро завърших един роман, чието заглавие е „Да изплетеш клетка за щурец”. Ще го превеждам на английски, правя го бавно. Пиша разкази – на всеки две седмици за ОффНюз, като съм много благодарна на това издание. То ми е дава стимул и пътека към разказа. За мене тази медия е възможност да попадна в неочаквани истории, героите да намерят за себе си дом от думи. Дали героите ще заживяват свой собствен живот - не зная.  Те са горчивото ми удоволствие. Горчиво, защото тези хора живеят не само в разказа, те живеят в мене. Като ме напуснат и отидат навън, в разказа, човек от една страна изпитва радост, а от друга – горчивина, защото те няма повече да се върнат. Не мога да го обясня точно, но изпитвам чувството на изпращач, който стои на перона дълго след като влакът е заминал. Ако разказът е добър, той започва да живее свой собствен живот, героите се пренасят при читателите, а аз стоя на празния перон.Така човекът, който казва най-често „сбогом” на героите си, е този, който ги е създал.

В крайна сметка, кой трябва да е в резерват – хората или вълците? Не се ли овълчихме твърде много през последните години?

Каквато и зла сила да се изправи срещу човечеството, каквато и унищожителна война или мор, не е в състояние да изтрие човещината! Тъкмо затова е човечество, защото в най-тъмните и страшни години е успявало да създава резерват за човечността. Именно в него, в този резерват в сърцата на хората, зрее семенцето, от което се раждат състраданието и радостта. Не е възможно всички да се превърнем в хищници. Защото ако това се случи, ще си прегризваме гърлата, докато накрая останат два хищника. Те ще се изпохапят и взаимно ще се умъртвят. Тоест, станем ли хищници, ще се превърнем в локва засъхваща кръв, а ние не искаме такъв край за човечеството. Онова, което ни съхранява, е способността да усещаме и болката, и обичта на човека срещу нас. Усмивката е семенцето, от което в крайна сметка ще покълне цветът на нашата мощ. Щом имаме силата и смелостта да се усмихнем на някого, да му кажем, че – да, днес боли, но утре болката ще намалее - ние самите ще сме се превърнали в лекарството срещу злото. Малка доза лекарство, но тя е достатъчна да обърне болестта към излекуване. Така ние се превръщаме в онзи Резерват, съхраняващ обичта – към децата, към приятеля, състрdданието към някого, когото не познаваме, но бихме желали да се изправи от болничното легло и да тръгне здрав по пътя си. Затова резерватът за човечността е нужен и този резерват сме ние самите!

Интeрвю на Ани Романова