„Момичето, което някога познаваше“, Трейси Гарвис Грейвс

„Момичето, което някога познаваше“, Трейси Гарвис Грейвс
A A+ A++ A

Аника Роуз е странно момиче. Съчетава розова пола с червена блуза и мрази да носи обувки. Поведението на другите я обърква, затова предпочита да живее сред реда и дисциплината на книгите или пък в тихата вглъбеност на шаха. Аника не знае как да се държи с хората, но за сметка на това общува чудесно с животните. С тях всичко е простичко, няма нужда от социални преструвки, които толкова не ѝ се отдават. Аника обаче има едно голямо предимство: красива е. Невероятно красива! Когато я среща за пръв път, Джонатан не очаква интелигентността ѝ да е по-голяма дори от красотата и позорно губи първата им партия шах.

Скоро разбира, че Аника е различна от всички момичета, които някога е познавал. Той се възхищава на способността ѝ да бъде вярна на себе си, независимо от последствията. Ето защо приема предизвикателството, което връзката с това странно момиче носи. Всеки от тях изкарва наяве най-доброто у другия. Когато са заедно, всичко изглежда възможно, докато неочаквани събития не разделят пътищата им.

Десет години по-късно се срещат отново. Привличането и силните чувства в миг пламват отново, но страховете и тревогите от миналото все още стоят помежду им. Има ли втори шанс в любовта и каква е цената на изкуплението? Една книга за различните. За онези необикновени хора, които ако получат шанс, ще ви разкрият цяла нова вселена. Но най-хубавото е невидимо за очите, то се вижда само със сърцето.

Трейси Гарвис Грейвс е успешен автор на съвременна художествена литература. Дебютният ѝ роман „На острова“, прекарва цели 9 седмици в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и е преведен на 31 езика, като в момента се работи по екранизирането му. Новата ѝ книга „Момичето, което някога познаваше“ се определя от критиците като „нежна и вечна любовна история“. 256 с., 16 лв., ISBN: 978-619-01-0478-0

Откъс

Аника

Чикаго, август 2001
От всички места на света го срещам точно в „Доминикс“. Ровя в хладилната витрина и търся
ягодите, с които си приготвям сутрешното смути, когато някъде иззад дясното ми рамо се
чува мъжки глас:
– Аника?
Звучи колебливо.
С ъгълчето на окото си улавям лицето му. Минаха десет години от последната ни среща и
макар често да ми е трудно да разпознавам хората, ако ги видя в различна среда, няма нужда
да се питам дали това е той, или не. Знам, че е той. Тялото ми вибрира подобно на тътена на
далечен влак и съм благодарна на студения въздух от фризера, защото изведнъж отвътре ме
залива гореща вълна. Иска ми се да хукна, да забравя за ягодите и да намеря най-близкия
изход. Но в главата ми отекват думите на Тина и аз ги повтарям като мантра: Не бягай, поеми
отговорност, бъди себе си.
Едва поемам въздух, без да успея да напълня дробовете си, и се обръщам към него:
– Здравей, Джонатан.

– Наистина си ти – отвръща ми.
– Да – усмихвам му се.
Косата ми, която едно време стигаше до кръста и обикновено имаше нужда от сресване, сега
е лъскава и права, с дължина малко под раменете. Тънкият панталон и подходящата блуза са
далеч от студентския ми гардероб от поли и рокли поне с два размера по-големи. Вероятно
това е причината за колебанието му.
На трийсет и две, за мен той си е същият: тъмна коса, сини очи и с широки рамене на плувец.
Не се усмихва, но все пак веждите му не са сключени и смръщени. И макар да съм подобрила
много способността си да разчитам израженията на хората, както и другите невербални
знаци, не мога да установя дали той се чувства гневен или наранен. А има пълното право да
бъде и двете.
Правим крачка напред и се прегръщаме, защото дори и аз знам, че след цялото това време – и
всичко, което сме преживели – прегръдката се предполага. Веднага щом ръцете му ме
обгръщат, се чувствам в безопасност и се отпускам. Нищо не се е променило. Мирисът на
хлор, който преди лъхаше от кожата му, сега е заменен от аромат с дъх на гора и слава богу,
не е прекалено тежък и натрапчив.
Нямам идея защо се намира в Чикаго. Едва ли не преди мастилото да изсъхне върху
дипломата му, една престижна фирма за финансови услуги изстреля Джонатан от Илинойс в
Ню Йорк и това, което някога беше планирано местене за двама, се превърна в солово
начинание.
Отлепяме се един от друг и аз започвам да се боря с думите.
– Мислех, че живееш... По работа ли си тук?
– Преместих се в чикагския офис преди около пет години – отвръща той.
Изумена съм, че през цялото това време съм се движила из града, който сега наричам свой
дом, без да знам, че съществува вероятността да го срещна случайно на улицата. Колко ли
пъти сме били на миля или две разстояние един от друг и не сме го знаели? Колко ли пъти
сме вървели един зад друг или един пред друг на някой оживен тротоар или пък сме вечеряли
в един и същи ресторант?
– Някой трябваше да поеме грижите за майка ми – продължава той.
Бях срещала майка му веднъж и веднага я харесах – все едно беше моята собствена майка.
Ясно се виждаше откъде идва тая доброта у Джонатан.
– Моля да я поздравиш от мен.
– Умря преди две години. Деменция. Лекарят каза, че вероятно от години е страдала от това.
– Наричаше ме Катрин и не можеше да си намери ключовете – казвам, защото чудесно си го
спомням и сега то придобива нов смисъл.
Той потвърждава думите ми с кимване.
– В центъра ли работиш?
Затварям вратата на хладилния шкаф, смутена, че през цялото време съм го държала отворен.
– Да, в библиотеката „Харолд Уошингтън“.
Отговорът ми предизвиква първата усмивка на лицето му.
– Браво на теб!
Тук разговорът засича и спира неловко. В нашето общуване винаги Джонатан е бил този,
който е понасял тежестта, но този път не спасява положението и тишината е оглушителна.

– Страхотно е, че се видяхме – изтърсвам аз накрая.
Гласът ми звучи по-пискливо от обичайното. Кръвта нахлува в лицето ми и сега ми се ще да
бях оставила вратата на фризера отворена.
– Да, страхотно е.
И той се обръща да си върви. Тогава в коленете ме удря такава вълна на копнеж, че едва не
подгъвам крака, събирам кураж и отронвам:
– Джонатан?
Веждите му са леко повдигнати, когато се завърта обратно.
– Да?
– Би ли искал някой път да се видим?
Стягам се, докато спомените нахлуват. Казвам си, че не е редно да му причинявам това, че
достатъчно вече съм го наранила.
Той се поколебава, после казва:
– Разбира се, Аника.
Вади от вътрешния джоб на сакото си химикалка, пресяга се за пазарския списък, който
държа в ръката си, и набързо записва телефонния си номер върху обратната страна.
– Ще ти се обадя. Скоро – обещавам аз.
Той кимва и изражението му отново е неразгадаемо. Вероятно си мисли, че няма да изпълня
обещанието си. И пак би имал право да се съмнява.
Но аз ще му се обадя. Ще му се извиня. Ще го попитам можем ли да започнем отново. „На
чисто“, ще му кажа.
Толкова голямо е желанието ми да заменя спомените от момичето, което той някога
познаваше, с жената, в която се превърнах сега.

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Коментирай

Най-четено от Култура
Последно от Култура

Всички новини от Култура »