Диригентката с българо-италиански произход Любка Биаджони: България е малка страна с уникален дух

Интервю на Novinite.bg и Novinite.com (Sofia News Agency) с диригентката от българо-италиански произход баронеса Любка Биаджони цу Гутенберг.

Любка Биаджони е родена в Рим в семейството на италиански политик. Завършва с отличие хорово и оркестрово дирижиране в Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров", след което специализира в майсторските класове на Карл Йостерайхер (Варна), Норберт Балач и Ленард Бърнстейн (Академия „Санта Чечилия" – Рим), Валери Гергиев и Фердинанд Лайтнер (Академия Чигиана – Сиена), Густав Кун (Милано)- С особено значение за по-нататъшната й кариера е работата й с Иля Мусин и Валери Гергиев в Ротердам през 1997.

След това следва философия в Рим и същевременно участва като асистент диригент в оперни продукции в Сънтъри Хол в Токио, Aрена ди Верона, Залцбургския фестивал, Генуа, Парма, Флоренция, Неапол, Милано, Берлин, Гармиш, Атина, в творби на Моцарт, Белини, Росини, Верди, Вагнер, Р. Щраус.

Спечелва първите награди на конкурса за диригенти на Виенския камерен оркестър (1996) и на Европейския конкурс за оперно дирижиране "Франко Капуана" в Сполето (2002).

През 1996 осъществява с Виенския камерен оркестър турне из Австрия, същата година дирижира „Манон Леско" на Пучини в Лука, Пиза и Виареджо и "Дон Жуан" с Руджеро Раймонди в Megaron Musiki в Атина. През сезон 1996/97 е първата жена диригент, гост на Филхармонията в Маркиджана, с която предприема турне из цяла Италия. А през 1997 концертира из Дания с Симфоничния оркестър на Архус и в Гърция с оркестъра "La Camerata".

Работила е и с оркестрите на „Арена ди Верона", Teatro del Giglio – Лука, Pro Arte Marche, Pomeriggi musicali, Solisti Fiorentini, Симфоничния оркестър "Артуро Тосканини", Софийската филхармония, Симфоничния оркестър в Адана – Турция, Варшавската филхармония, Hofer Symphoniker - Германия, Cappella Istropolitana – Братислава, Пражки камерен оркестър, както и с редица хорови състави като Чешки филхармоничен хор - Бърно, НФХ "С. Обретенов", Мюнхенски камерен хор, хоровете на "Арена ди Верона" и операта в Лука.

На фестивала в Хереншимзее започва от 2007 с "Травиата" на Верди да дирижира серия от полусценични оперни спектакли със собствена режисура, която продължава с "Набуко" (2008) с Паоло Гаванели в главната роля, „Селска чест" (2009) и „Риголето" (2010).

От началото на 2010 г. Любка Биаджони е постоянен гост диригент на Софийската Филхармония и Национален Филхармоничен Хор „Светослав Обретенов". От март 2012г. Любка Биаджони е щатен диригент в Софийската Филхармония и Национален Филхармоничен Хор "Светослав Обретенов".

Oт март 2012г. Любка Биаджони е щатен диригент при Софийската филхармония и Националния филхармоничен хор "Св. Обретенов", София.

Какво Ви води в София през юни 2012 г.?

Вчера имах концерт със Софийската филхармония, с оркестъра и с хора „Светослав Обретенов". Изпълнихме произведения на Прокофиев, Клод Дебюси и направихме една световна премиера на „Сърце на птица" на Александър Такелиев.

Имаме един концерт в Пловдив с популярна музика, отново със Софийската филхармония, в Античния театър. Вече от една седмица съм в София и се радвам на работата на нашите ансамбли.

През есента също ще имате участия в България?

Да, точно така. Ще повторим този концерт в Пловдив в зала „България" на 20 септември, а на 27 септември ще повторим прочутата „Травиата", която аз дирижирах на 8-ми март. Мисля, че тогава направи голямо впечатление в публиката. Ще я повторим, отново с известни солисти от Германия и Италия и с млади певци от България.

Каква е българската публика в сравнение с публиката на други места по света, където сте дирижирали?

Българската публика е много разнообразна, защото всеки ансамбъл или всяка институция си има своя публика. Операта има своя публика, Софийска филхармония има своя публика, Оркестърът на БНР има своя публика. Затова не може да се клафицира общо. И в Германия е така – някои хора предпочитат повече опера, други – симфоничен оркестър.

Но общо-взето навсякъде операта има малко повече публика от един симфоничен концерт например, защото в операта, както в балета или оператата, е по-интересно, защото има повече за гледане, а един симфоничен концерт е малко по-труден, там човек може би трябва да знае малко повече или да има повече смелост и да си каже: „Довечера отивам да слушам Прокофиев и Дебюси!", които може би не са най-лесните като музика.

Но смятам, че навсякъде публиката трябва да се възпитава – както в Германия, така и в България – и трябва винаги да се поставят и произведения, които не са толкова известни, но които са поне толкова гениални, колкото една Пета симфония на Бетовен.

А защо сте избрали преди време да учите дирижиране в България?

На първо място, защото майка ми е българка. Аз съм родена в Италия и съм италианка по баща. Навремето след класическата гимназия имах възможност да избера къде да уча, и майка ми каза, че ако успея да издържа изпитите, има възможност в Музикалната академия в София да уча нещо в теоретическия факултет, тогава не ставаше въпрос за дирижиране. И след италианската матура, след която бях много изморена, понеже там са 13 предмета, отново седнах да уча и успях, и спечелих една стипендия.

След първата година в теоретическия факултет, освен че се учи история на музиката, психология, солфеж, имаше хорово дирижиране като общ предмет. Аз го започнах и след това професор Робев, който преподаваше по дирижиране – това беше наистина най-известният хоров диригент навремето, ми каза: „Защо наистина не пробваш да станеш хоров диригент и да специализираш?"

И така специализирах хорово дирижиране, след това специализирах оркестърно дирижиране, но все така, между другото; смятах, че е за обща култура. Никога не съм предполагала, че ще стана щатен диригент на Софийската филхармония, но това естествено много ме радва.

Как се справяте като жена-диригент, как гледат на Вас музикантите?

Винаги е така – трудно е в началото. Мен ме познават много колеги и на мен ми беше малко по-лесно. Можеше и да бъде по-трудно, защото мнозина ще си кажат – „ето, тя все пак идва от чужбина".

Но аз имам специално отношение с музикантите, и много обичам тук да идвам да музицирам, защото ги чувствам много близки. Искам да им помогна, и затова ги взех два пъти в Германия на турне, на нашия фестивал. Имаме много добри отношения, в които може много добре да се музицира.

А трудно ли е да сте баронеса-диригент?

Нещата тук са както и при мъжа ми. Той също е барон и също е диригент. Това са две различни неща – когато човек има задължения като барон или като баронеса, човек си слага костюмчето, както примерно сега – и отива на някаква среща или интервю, и има един стил на работа.

Когато отивам на репетиция – днес бях с дънки и тениска, защото се потя и т.н. Тогава не съм баронеса, тогава съм диригентката Любка Биаджони. Същото се отнася и до мъжа ми – той е барон Гутенберг, но когато дирижира, си слага дънките и дънкова риза. Това са две неща в един същи човек и е много хубаво, защото хората ни знаят така. И даже сега сме двоен пакет – защото и двамата сме диригенти. Например утре и двамата имаме концерти. Затова всеки си гледа работата и имаме и двете роли, които не си пречат.

На коя друга дейност бихте оприличили дирижирането?

Тьй като аз и яздя, и карам каляска, според мен контактът, който има човек с оркестъра, е подобен – не искам да кажа на контакта с конете – но на действията, които са присъщи, когато човек язди или кара каляска. Той трябва постоянно да има контакт с конете, от време на време отпуска, когато нещата вървят, но веднага ги взима в ръце, когато стане сериозно или трудно.

Същото е и в оркестъра – аз ги пускам, те си музицират. В момента, в който имат нужда от мен, аз им помагам. Чувството е същото. Когато човек дирижира, той се чувства като едно с оркестъра. Когато яздя или карам каляска, също се чувствам като едно цяло с моите коне. Защото без това телепатично духовно чувство между нас, нищо не става.

С какви чувства се връщате в България?

Винаги с хубави – с чувството, че се връщам вкъщи, сред приятели. Винаги, когато дирижирам, майка ми е тук. Чувствам се като вкъщи, хората са ми много близки. Това за мен е втори дом.

Какво разказвате за България на запад?

Винаги разказвам много хубави неща за България – с голям възторг говоря за музикантите, за хората, за културата, защото много обичам България и много добре я познавам. Моите деца също обичат българската култура, песните, морето, планините.

Специално за мен най-важното са хората – те са толкова умни, интелигентни, талантливи. Има много талантливи музиканти по света, но с тях не ме свързват точно такива чувства като тези в България. Нямат тази дарба да чувстват.

Винаги е голямо богатство за мен, когато съм тук, защото имам едно специално чувства, че хората малко повече чувстват, малко повече разбират, малко повече са вътре в нещата от обикновените.

Въпреки че България е малка страна с малко население, духът на тази страна за мен е уникален.

Какво е впечатлението Ви от състоянието на културата в България? Тьй като знаете, че не достигат средства - от държавата ли трябва да дойдат промени, или от хората в тази сфера, или от частни спонсори?

И трите неща. Според мен това е едно взаимодействие, защото естествено, когато една държава е в криза, винаги се пести. И в Германия е така, а в Италия да не Ви говоря в какво състояние е музиката.

И за това държавата трябва да разбере, че без културата няма дух. Слава богу нашият министър, когото много ценя, наистина се старае каквото може да направи за културата.

Естествено би било хубаво, ако беше като в Германия, където има много хора, които търсят средства от частни фактори, защото без тяхната помощ само държавата няма да успее.

Третото е, че хората в България трябва да излязат от тази дупка, в която според мен хората са паднали преди 20 години, след промените.

Аз бях тук студентка преди и след промените и знам много добре какво се случи преди и след това.

От преди промените си спомням за една България пълна с дух, пълна с култура, хората бяха жадни да чуят и да знаят всичко.

След промените хората гледат само как да живеят, защото не им стигат парите за памперси или да си купят месо и тн. Сега на преден план е борбата за ежедневието, при което естествено духът пропада.

Ако човек иска нашата генерация, нашите деца да продължат този дух, който е в България, те самите трябва така да се настроят, че не само да мислят как да намерят пари за това и това, но и по-духовно да възпитават децата си.

Например да прекарват повече време на чист въздух, вместо само с компютрите, да ги водят на концерти, да свирят на музикални инструменти, да ги водят на театър, да ги карат да четат. Само с нас родителите може да започне такава промяна.

А като цяло само с тези три елемента според мен може българската култура да достигне това ниво, което заслужава.

ТОВА ИНТЕРВЮ НА АНГЛИЙСКИ