Емил Симпсън: Путин има възможност да подкопае влиянието на Запада в Близкия изток и да създаде власт за себе си, без да започва война

Емил Симпсън: Путин има възможност да подкопае влиянието на Запада в Близкия изток и да създаде власт за себе си, без да започва война
http://www.segabg.com/
A A+ A++ A

В своето майсторско описание „Стратегия: История“ сър Лорънс Фридман дефинира стратегията като „изкуството на създаване на власт“. Това е полезна лупа, през която да се пречупи една от ключовите геополитически тенденции тази година: завръщането на Русия в Близкия изток.

Извън нейните близки връзки с режима в Сирия, които датират от 1970-те години, Москва не е имала съществена роля в Близкия изток от 1972 г., когато президентът Ануар Садат изгони съветските съветници от Египет, информира БГНЕС.

Защо завръщане сега? Като цяло е ясно, че руският президент Владимир Путин иска да предизвика към понятието за ръководен от САЩ световен ред и да окуражи завръщането към многополюсен такъв, въпреки че има определено самоналожени ограничения на неговите амбиции. Въпреки че той се намеси в Грузия и Украйна, той не изглежда да желае започването на война заради атакуване на която и да е източноевропейска страна, която вече е член на НАТО. Обаче в Близкия изток Путин има възможност да подкопае влиянието на Запада и да създаде власт за себе си, без да рискува за предизвика война със Запада.

Както знае всеки демагог, един от начините за създаване на власт от нищото е да се намери разделение и след това да бъде използвано. В Близкия изток основното разделение, което Русия използва, е това между отвращението на Запада от ислямистите, от една страна, и нарушаването на човешките права от друга. Конфликтът между тези две цели често създава двусмислици в западната външна политика. Той също така открива политическо пространство, където Русия може да действа, залагайки на репресиите и омаловажавайки демокрацията.

Москва недвусмислено подкрепя сегашния авторитарни режими в Дамаск, Кайро и Тобрук, представяни от нея като крепости срещу разпространяването на радикалния ислям. Например, в Египет Путин непрекъснато подкрепя действията на президента Абдел Фатах Сиси срещу „Мюсюлманското братство“, въпреки доказателствата за тактики на репресии от неговото военно правителство. След 2013 г. Русия започна да доставя оръжия на египетското правителство, използвайки нежеланието на САЩ да осигуряват военно оборудване, което може да бъде използвано за вътрешни политически репресии. Въпреки че Египет продължава да зависи в много по-голяма степен от финансовата подкрепа на Вашингтон, отколкото от Москва, тези действия дават нагледен пример за стратегията на Русия за използване на всяка пукнатина между Съединените щати и техните регионални съюзници, когато Вашингтон се гъне между сигурност и човешки права.

Виждаме същите неща в Либия и Сирия, където Русия не спори с утвърден партньор на САЩ. В Сирия, въпреки нарушаването на човешки права от сирийското правителство, което привлича американското презрение, Западът не е в състояние да обясни как свалянето на режима на Башар Асад би подобрило сигурността на държавата, след като това може да доведе до възход на ислямистката анархия. Путин използва тази пролука, като безусловно подкрепя Асад, оставяйки Западът да настоява за постепенен „преход“ от сирийския президент. И това още повече увеличава влиянието на Русия и Иран, единствените държави, които имат лостове да поставят началото на такъв преход.

Що се отнася до Либия, САЩ инвестират в подкрепяното от ООН правителство на националното съгласие, намиращо се в Триполи, което иска да обедини разделената страна. Проблемът е, че сепаратисткото правителство в Тобрук в източна Либия, което е подкрепяно от Египет и Обединените арабски емирства (ОАЕ), не е съгласно с това сливане. Усещайки възможността да влезе между САЩ и двама техни традиционни съюзници (Египет и ОАЕ), докато привидно подкрепя процесите на ООН, Русия доставя оръжия, вероятно през Сърбия и Беларус, на силите на ген. Халифа Хафтар, който подкрепя правителството в Тобрук. И следвайки успешното превземане от Хафтар на петролните терминали в либийския басейн на Сирт през последните два месеца, и неговата твърда линия срещу ислямистките групировки в Бенгази, Западът сега се оказва, че е приел реалността – и, в известна степен, необходимостта – от неговата мощ и, като продължение, на влиянието на Русия в Либия.

Почти същото може да се каже и за изненадващия пълен дипломатически обрат на Путин към Турция. Отново усещането на възможност да внесе разцепление в НАТО, след опита за преврат срещу президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган през юли, Путин покани турския лидер в Москва. Руските санкции, наложени след свалянето на руски изтребител в Сирия миналата година, бяха вдигнати и на Запад сега трябва да се справят с трудната ситуация с член на НАТО, политическата философия на чийто президент има повече общо с Путин, отколкото с демократичните ценности, които се очаква да защитава НАТО.

Въпреки че Путин се опита да се наложи в още няколко области в близкоизточната политика през тази година, не бива да се преувеличава неговото влияние. Спомнете си например, че стойността на пропагандата , която руснаците оказаха на бомбардировка в Сирия от иранска база през август раздразни Техеран, и руснаците бяха изхвърлени от базата три дена по-късно. По същия начин опитът на Путин за обособяването на своя роля в израелско-палестинския мирен процес през тази година, който е основно проектиран да бъде предизвикателство за САЩ като основен посредник, е малко вероятно да доведе до пробив.

Така че Путин майстор на стратегията ли е или е безразсъден комарджия? Реалността е по-прозаична. Да, Русия е извлякла дипломатически ползи тази година, по-специално в източната част на Либия и с Турция, и подкрепи Асад, но това идва е за сметка на сериозна дългосрочна икономическа цена за Русия.

Както всеки демагог знае, единственият начин да се задържи на власт, родена от нищото чрез разделение, е да запази подклаждането на пламъците на постоянен конфликт, от който това разделение зависи. Но когато направиш от Запада свой вечен враг, не можеш да бъдеш изненадан, когато изглежда, че постоянно искаш край на икономическите санкции и обща предпазливост от западните фирми да инвестират в страната ти.

Възможно е Путин да вярва, че неговите действия в Близкия изток ще му дадат инструмент за спазаряване на премахването на санкциите, въпреки факта, че украинските и сирийски санкции не са официално свързани. Но е по-реалистично да се предположи, че с насърчаването на състояние на вечен конфликт със Запада е малко вероятно Путин да предизвика отслабване на санкции в близко бъдеще, особено ако Хилъри Клинтън влезе в Белия дом. Ако не друго, Путин постави Русия в позиция, в която тя трябва все повече ориентира икономиката си към Китай и встрани от Запада, който дава на Пекин значителен лост за въздействие на Москва.

Също е важно да се отбележи ролята на измамата и блъфирането в руската стратегия. Това е начин за генериране на енергия от нищото, но това е двуличен вид власт, която в дългосрочен план унищожава нечии доверие.

Вземете за пример отношенията на Русия със Саудитска Арабия. Въпреки че са от различни страни на сирийската гражданска война, Путин успя да доведе Рияд в своята дипломатическа орбита чрез сътрудничество в областта на петролната политика, имайки предвид как както водените от саудитците страни от ОПЕК и Русия се нуждаят от постигането на значително по-високи цени за държавните бюджети.

Москва изрази решимост за такова сътрудничество и саудитците, изглежда, приеха тази увереност – защото без нея Русия може просто да захапе много от всеки пазарен дял, допуснат от намаляването на саудитското производство. Но Рияд почти сигурно ще загуби в такава сделка. Миналия месец Игор Сечин, главен изпълнителен директор на руската държавна петролна компания „Роснефт“, заяви, че неговата компания няма да участва в такова намаляване, мълчаливо противоречащ на Путин.

Русия изглежда иска саудитците да подпишат сделка, която Москва няма реално намерение да подкрепи. Но е трудно да се види колко дълго Путин може да ги подвежда да вършат тежката работа. В краткосрочен план официалното обявяване на сделка между ОПЕК и Русия, което се очаква да стане този месец, временно ще вдигне цените. Но в дългосрочен план, когато сделката се развали, както трябва да стане, тя ще подкопае доверието на Рияд и ОПЕК към Путин.

Точната преценка за успеха на стратегията на Путин наистина зависи от времевата рамка: През 2016 г. Русия е в Близкия изток; в дългосрочен план, вредите, които е донесло това на руската икономика чрез разделението със Запада, ще надхвърлят стойността на един съюз с желаещите от Източна Либия или дори може би с Турция. Вече очукана от ниските цени на петрола, руската икономика едва ли може да си позволи да бъде изключен от западните капиталовите пазари и инвестиции.

Но, може би, руският международен успех е напълно погрешен начин на мислене за това, което Путин печели от стратегия на постоянни конфликти. Стратегията може да е изкуството на създаване на сила, , но силата на стратега е най-заинтересована да бъде у дома. Постоянни конфликти в чужбина ясно помагат за събиране на обществена подкрепа сред руснаците за запазване на Путин укрепен в Кремъл, дори и когато неговата страна загнива около него.

Емил Симпсън, „Форин полиси“

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Коментирай

Най-четено от Анализ
Последно от Анализ

Всички новини от Анализ »