Забравете за армия на ЕС

Забравете за армия на ЕС
Източник: stara-bulgaria.eu
A A+ A++ A

 

Нито една модерна армия не е комплектна без противовъздушна отбрана (ПВО) – нещо, което може да защити гражданите от нападение на вражески самолет. Но за малки страни такива придобивки не излизат евтино. Само закупуването на система за ПВО струва почти 400 млн. долара, като в тази сума не са включени разходите по поддръжката, които добавят допълнителни милиони долари. За страна като Латвия, със сравнително малък бюджет за отбрана около 500 млн. долара, тези числа могат да отрежат част от неизменното оборудване - освен ако не успее да си намери партньор, за да обединят усилията си.

Латвия и Литва, съседи на Балтийско море, са на път да се опитат да направят точно такава схема. Като част от плана, който се готвят да подпишат двете правителства, двете страни не само ще купуват заедно оборудване, но и ще споделят разходите за поддръжка. Това е опит, който може да предвещава бъдещето на европейската военно сътрудничество - за добро или за лошо.

След като Великобритания, отдавнашен противник на бъдещото военно сътрудничество в ЕС, гласува това лято да напусне клуба, Брюксел поднови обсъждането за армия на ЕС и споделен военен бюджет (или, най-малкото, тясна военна интеграция). Миналия месец президента на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер каза пред Европарламента, че военни щабове на ЕС ще бъдат първата крачка към изграждането на обща военна структура.

Но повечето експерти са на мнение, че мащабно действие като „Европейска армия“ е малко вероятно да бъде реализирано скоро. А и фактът, че страните от ЕС още не са овладели далече по-простото действие на съвместно осигуряване на оборудване обикновено се цитира често в това отношение.

На хартия обединяването с един съюзник за съвместно военно оборудване изглежда лесен избор. И то не само поради това, че при поръчка на по-големи количества страните могат да получат отстъпки. Със съвместно поръчване развитието на ново военно оборудване приятелските държави също така могат да си поделят разходите за развитието му. Успешните съвместни придобивки могат, на теория, да освободят ресурси, които могат да бъдат използвани за друго оборудване. Купувачите също така получават и съвместимо оборудване - това са оръжейни системи, които лесно могат да комуникират един с друг.

Това е един огромен плюс за европейските страни, включително членове на НАТО и нечленуващи в НАТО като Швеция и Финландия, чиито въоръжени сили редовно тренират и провежда заедно операции. Ако най-лошото беше дошло, страните също могат да дадат назаем оборудване на своите съюзници, които вече ще знаят как да действат с него. И тъй като въоръжените сили на съюзниците обикновено вече си сътрудничат тясно, опасенията за поверителност и суверенитет не са толкова голям проблем, какъвто биха били в противен случай би било.

Латвия и Литва изглеждат като идеални кандидати за такава схема. Заедно двете възнамеряват да закупят неназован брой германски автомати G-36, които се продават по около 1 100 долара парчето; шведската система за ПВО с малък обсег RBS-70; и, най-важното, противовъздушната система със среден обсег NASAMS на норвежката компания Konsberg, която се използва от САЩ за защита на небето около Вашингтон и наскоро беше продадена на Финландия за 370 млн. долара. За първи път едната от две страни се сдобива с ПВО способности със среден обсег – което е разбираемо във връзка със сегашната руска агресивност в региона, която включва навлизания в балтийското въздушно пространство, както и в това над Швеция и Финландия. „Вероятно така или иначе ще искаме да купим ПВО със среден обсег, но Латвия като партньор ни прави по-ефективни", обясни Вайдотас Урбелис, директор по отбранителната политика на Министерството на отбраната на Литва.

И все пак успехите при такива поръчки са все още редки в Европа - най-вече защото тяхната история е пълна с разочарования. Вземете военния транспортен самолет A400M. През 1980-те години осем европейски страни съвместно поръчаха самолета, който беше разработен от компании от няколко от страните. На партньорските страни беше казано да очакват доставка на самолетите си до 2009 г.

Макар че междувременно Студената война приключи, европейските въоръжени сили все още отчаяно се нуждаят от такъв самолет за транспортиране на войски и оборудване, особено по време на техните съвместни операции в Афганистан. Имайки една флотилия от еднакви транспорти самолети би било равносилно на парк с идентични автобуси, което дори ще позволява на страните да заемат една от друга, ако е необходимо. Но се намесиха закъснения - и отново. Първите самолети бяха доставени чак преди три години. По това време, няколко купувачи вече се бяха отказали и купиха други самолети, отчасти защото исканията за дизайн, направени от една от страните, бяха добавени значителна тежест на самолета, намалявайки неговата товароподемност.

Или помислете за поръчката за паневропейски хеликоптер NH90, която беше пуснат през 1990-те години веднага взе завой към по-лошо, след като почти всяка страна започна да настоява за добавяне на функции, което причини забавяния и превишени разходи. "В края на краищата, има 20 различни версии“, отбеляза, Хилмар Линенкамп, бивш заместник-директор на Европейската агенция по отбрана (EDA), който в момента е съветник в отделението за изследвания на международната сигурност на германския Институт за работа по международни въпроси и сигурност в Берлин. "Вече не беше съвместен проект". Поради закъсненията, Швеция, например, трябваше да вече готови американски хеликоптери Black Hawk за своите войници в Афганистан; Стокхолм получи първите си хеликоптери NH90 чак през декември миналата година.

Има тъжна история и с фрегатата NFR-90, съвместно замислена от страните-членки на НАТО през 1980-те години (фрегати са бойните коне на военноморските сили, кораби, по-малки от разрушители, но по-големи от корвети. След като съюзниците не се съгласиха с почти никоя от разработките, включително за противокорабното оръдие, което трябваше да има корабът, NFR-90 беше изпратен завинаги в кофата за боклук.

Дори и сред най-близките съюзници съвместните поръчки придобиват неприятен вкус. Шведските въоръжени сили бяха на път да вземат 48 оръдия (официално известни като артилерийски единици) вместо 24-те, които първоначално търсеха, защото партньорът по поръчката - Норвегия - реши, че планираната артилерия не отговаря на нейните изисквания. Скорошен опит на тясно свързаните скандинавските страни съвместно да се снабдяват с хеликоптери също се провали, както и планираната поръчка на подводница от Швеция, Норвегия и Дания. В крайна сметка само Швеция е заинтересована от закупуване на подводниците, направени от шведската фирма Kockums.

„Досега даже не сме били в състояние да направим нищо заедно с Финландия, макар да се надявам това да се промени“, каза Свен-Кристер Нилсон, бивш председател на шведската администрация по снабдяване на армията.

Според Дик Зандее, високопоставен член на Холандския институт за международни отношения и бивш шеф на отдела за планиране и политика на EDA, съвместните поръчки тръгват накриво по две причини: различаващи се военни изисквания и противоречиви индустриални интереси. “Преди да може да бъде стартирана съвместна поръчка, ползвателите [въоръжените сили на различни страни] трябва да се споразумеят по общи за тях изисквания. Това изглежда лесно:“Да, ние всички се нуждаем от нова бронирана въздушна машина“. Но става много по-трудно, когато започне обсъждането на детайлите: каква максимална тежест е приемлива, какъв калибър трябва да е оръдието, колко души може да пренася, с каква максимална скорост, какви комуникационни системи.”

Във време на общи стандарти за всичко в рамките на ЕС – от банани до електрически крушки, отбраната остава изключение от стандартизацията. EDA би трябвало да улеснява съвместни проекти за страните от ЕС и тя е имала някои успехи с прости покупки: например Литва наскоро партнира с четири други страни, за да купят боеприпаси. Но колкото по-сложен е проектът, толкова по-голям е шансът за провал", каза Зандее. Разногласията по привидно прости въпроси като калибъра на оръжието на бронирана бойна машина може да приключат с рухването на цели проекти.

В допълнение най-големите и средните по големина държави имат значителни оръжейни индустрии, в резултат на което съвместни поръчки се усложняват от нечисти дела на вътрешната политика, като всяко правителство настоява за възможно най-голям дял от тортата за собствените си отбранителни компании. Процесът "често води до натрупване на изисквания и ирационални искания", каза Зандее. Злополучният транспортен самолет A400M, например, е бил забавен отчасти защото една от страните настояла за двигател, направен от една от нейните компании – поради което накрая двигателят не само удължил времето за изпълнение, но и добавил значителни разходи.

Европейските правителства и доставчиците в областта на отбраната осъзнават, че сегашната ситуация е неприемлива, особено предвид факта, че Русия е в средата на изпълнение на програма за разходи за отбрана, насочена към увеличаване на дела на модерно въоръжение от 10 на сто от арсенала на 70 процента. EDA набира малко увеличава доверието към нея в създаването на съвместни стандарти на ЕС. Офисът за стандартизиране на НАТО, която е започнала да се бори със същи проблеми от момента на създаването на военния съюз, сега също работи повече за придобиване на програми, отколкото в миналото. И от страна на изпълнителя някои компании, включително Nexter Systems във Франция и германската Krauss-Maffei Wegmann успешно изграждат ново поколение танкове и бронирани машини, които ще отговарят на изискванията както на френската армия, така и на Бундесвера.

Но до стъпките, които биха помогнали най-много – общите стандарти, да речем, за размерите на монтираните оръжия, така че основните спецификации да не трябва да се договарят с всяка разработването на всеки нов продукт - остава да се извърши дълъг път, твърди Нилсон. "Това ще даде възможност на съюзниците също са да си помагат един на друг в кризисни ситуации, защото всеки има оборудване, което лесно може да се използва от другите", каза той. "Но за съжаление всяка страна мисли най-вече за себе си."

Има и някои успешни прецеденти: Програмата за военноморско сътрудничество между Холандия и Белгия, Benesam, през последните две десетилетия включва не само съвместно обучение, но и операции, и двете флоти споделят собственост и поддръжка на поделен помежду им флот. Успехът на Benesam се дължи отчасти на факта, че двете страни не се конкурират в областта на строенето на военноморски съдове, и че техните правителства са готови да се откажат в някаква степен от военна независимост в замяна на общи ресурси.

Латвия и Литва, двете балтийските страни, също са късметлии за влизане в мащабно партньорство, тъй като те също не разполагат с големи сектори на вътрешна отбранителна промишленост. Техните планове също не се нуждаят от опити за съвместно развитие; те ще купуват само готови за ползване продукти, произведени в други държави (и които в много случаи вече се използват от въоръжените сили на други страни). Урбелис s дори каза, оптимистично, че Литва може да обедини усилията си с Латвия, Естония или Полша за допълнителни поръчки.

Но дните на истински общ пазар за отбрана, да не говорим за обща армия на ЕС, остават далечна мечта - вероятно такава, която никога няма да се сбъдне. "Въоръжените сили са най-силният от символите на националния суверенитет", заяви Линенкамп. "Държавите искат да имат способността да произвежда военна техника у дома."

Иронията, допълва той, е, че въпреки че стоманата, минохвъргачките и танковете да могат да бъдат произвеждани в родната страна, компютърните чипове, които управляват действията на оборудването, идват предимно от страни като Тайланд./БГНЕС

Елизабет Броу, „Форин полиси“

#ПВО #ЕС #НАТО

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Още по темата:

Коментирай

Най-четено от Анализ
Последно от Анализ

Всички новини от Анализ »