Трудно е Русия и Турция да бъдат наречени стратегически партньори

Руско-турското помирение, което беше записано на срещата на върха в Санкт Петербург, не трябва да предизвиква неоправдани очаквания и прекомерни илюзии. В отношенията между Москва и Анкара има твърде много проблеми и сериозни противоречия, за да се говори, както вече правят някои коментатори, за „стратегически съюз“ между Русия и Турция, съобщи БГНЕС.

Първият и основен от тези проблеми – диаметрално противоположните позиции на страните в сирийския конфликт. Владимир Путин заложи на Башар Асад, Реджеп Тайип Ердоган се стреми към неговото възможно най-бързо сваляне. По този въпрос всичко си остава същото. Не е прекъсната и подкрепата на Анкара за отрядите на сирийската опозиция – същите тези, които сега водят настъпление към Алепо и които биват бомбардирани от руската авиация. Не трябва да се забравя, че именно противоречията заради Сирия предизвикаха безпрецедентната криза в двустранните отношения след унищожаването на руски бомбардировач през ноември миналата година. 

Вторият проблем също е свързан със сирийската война – отношението към кюрдите. За Анкара кюрдските отряди, сражаващи се в Сирия с ислямските радикали, са противници и съмишленици на „терористите“ от Кюрдската работническа партия (ПКК), с които президентът Ердоган води война. За Москва сирийските кюрди са потенциални съюзници. А и с турските кюрди тя има традиционно особени отношения – и то съвсем не враждебни.

Третият проблем е свързан с арменско-азербайджанския конфликт. Москва е възприемана по света като потенциален съюзник на Армения – своя партньор в Организацията на договора по колективна сигурност. Що се отнася до Турция, то тя даже не се опитва да показва обективност и безпристрастност. Анкара еднозначно е на страната на Баку.

Четвъртият проблем също се отнася до постсъветското пространство. В тюркските републики на бившия СССР (а те, освен Азербайджан, включват Узбекистан, Казахстан, Киргизстан и Туркменистан) Анкара има трайни позиции и Москва гледа на нея като на геополитически конкурент. Особена и също така доста болезнена тема е турското проникване в „братските“ тюркоезични републики на Руската федерация.

Петият проблем е фактът, че на територията на Турция безпрепятствено действат откровено враждебни на Москва организации, както севернокавказки, така и кримско-татарски. Те се опират на поддръжката на влиятелни и многочислени диаспори, така че на президента Ердоган, дори и той да би искал да отстрани тези дразнители в отношенията с Русия, би му се наложило да се сблъска със сериозна съпротива вътре в страната.

Шестият проблем е кризата на доверието.За инцидента със самолета в Москва повече публично не се говори. Но той не е забравен. както не са забравени и тези заявления, които направиха „без забавяне“ турски официални лица, в това число и самият Ердоган – които не бяха никак миролюбиви. Би било странно, ако след унищожаването на Су-24 в Москва не си бяха направили изводи за надеждността и предсказуемостта на турското ръководство.

И, накрая, седмият проблем: сегашното сближаване в значителна степен е по принуда. И Москва, и от известно време Анкара, са възприемани от Запада предпазливо, дистанцирайки се от тях. В тази ситуация опитът за намиране на алтернативен партньор, за пробив в международната изолация изглежда напълно естествен. В същото време няма увереност, че Турция, ако нейните отношения със САЩ и с ЕС се нормализират, ще продължи да залага на Русия и ще реализира такива проекти като „Турски поток“.

Така че засега не си струва да се говори за стратегическо партньорство между Москва и Анкара. По-скоро може да се говори за неговата имитация. Но в сравнение с това балансирането на ръба на въоръжен конфликт, което наблюдавахме преди половин година, е огромен прогрес. Даващ надеждата, че страните ще се опитат да решат макар и някои от изброените проблеми.