192092 статии       |       388 интервюта       |       1524 снимки       |       38126 абоната       |      
USD 1.65021| EUR 1.95583| GBP 2.15509|
In English На русском
Вход

КЛЮЧОВИ ДУМИ ДНЕС:   ПротестиКоронавирусБрекзитВоден режим ПерникПо ваш сигнал

Размер на шрифта:   

Как Турция се превърна в де факто диктатура

17 май 2016, вторник / 16:28; Коментари: 0
Send to Kindle
Как Турция се превърна в де факто диктатура
Снимка: БГНЕС

Принудителната оставка на турския премиер Ахмет Давутоглу подсказва само едно нещо – президентът Ердоган, който е изцяло погълнат от своя стремеж за власт, няма да толерира никой в правителството си, който се отклонява от която и да е от неговите политически позиции.

Премиерът Давутоглу не беше изключение. Въпреки че турската конституция гарантира на премиера изпълнителната власт, докато оставя на президента предимно представителна роля, това не е същото, което Ердоган има наум, когато поиска от тогавашния външен министър Давутоглу да сформира ново правителство след последните избори. Амбицията на Ердоган и агресивната кампания за разпространяване на неговия ислямски дневен ред са това, което определя всяка политическа стъпка, която той прави, пише БГНЕС.

Търсейки конституционно прехвърляне на изпълнителната власт в страната на президентството е е последната стъпка законно да консолидира властта си, макар той вече да е упражнявал такава власт по време на целия си мандат като премиер в продължение на 11 години. Повече от 15 г. Давутоглу служи на Ердоган с безкрайна лоялност – първо като негов висш съветник по външна политика, после като външен министър, а през последните две години като лично избран от него премиер.

Ердоган избра Давутоглу на този пост, именно защото очакваше от него да продължи да бъде негов "раболепен асистент". Бъдейки такъв като министър-председател, Давутоглу пое ръководството на ПСР, и Ердоган очакваше от него да настоява за превръщането на до голяма степен церемониалното президентство в най-мощната позиция с изпълнителна власт в Турция, което Давутоглу правеше с хладно отношение, тъй като това конституционно щеше да намали значително собствените му правомощия. Не беше изненада, че след като Ердоган пое президентството, той продължи да председателства заседанията на министерския съвет и дори създаде кабинет в сянка от шепа доверени съветници.

Той многозначително изолира Давутоглу, който тихо негодуваше срещу узурпирането от Ердоган на неговите роля и отговорност като премиер, все едно нищо не се е случило. Постът на министър-председателя се превърна в представителен и представителното президентство стана пълновластен пост без официална конституционна поправка, която да го дари законно с абсолютната власт, която сега той упражнява. Познавам Давутоглу от времето, когато той беше главен съветник на Ердоган и го намирах за почтен човек с визия, винаги умерена сила, и решен да направи Турция стабилизираща регионална сила и важен играч на международната сцена. Имал съм много възможности да разговарям с Давутоглу лице в лице за израелско-турските отношения, аз бях активен задкулисен играч за смекчаване на техния конфликт в резултат на инцидента с „Мави Мармара“.

При друг случай уредих израелско-сирийските мирни преговори да се проведат с турското посредничество, не само поради близостта и (по това време) добрите им отношения както със Сирия, така и с Израел, но и защото усещах, че Давутоглу ще бъде идеалният събеседник.

Освен това, играейки тази роля, Давутоглу беше напълно съвместим с ангажимента си да реализира политическата си философия на „нула проблеми със съседите“, която първоначално доведе до отношения на приятелство и сътрудничество между Турция и повечето от нейните съседи. Амбицията на Ердоган да се превърне във важна клечка в региона чрез своя нагъл политически подход, обаче, не направил друго, освен да създаде проблеми с всяка съседна страна.

Бивш високопоставен турски представител ми каза, че ако на Давутоглу беше дадена гъвкавостта да провежда своята визия за външната политика, Турция щеше да стои по съвсем различен план днес в регионален план. Обаче през последните две години няколко конфликти между двамата започнаха да излизат на повърхността. Като има предвид, че Давутоглу искаше да поднови мирните преговори с Кюрдската работническа партия (ПКК) в търсенето на решение, Ердоган не само отказа, но обеща да води война, докато не бъде убит и последният бунтовник от ПКК.

В допълнение, макар Давутоглу публично да не каза нищо за системните атаки на Ердоган срещу свободата на пресата, затварянето на журналисти и нарушенията на човешките права, той не беше съгласен с тези незаконни мерки и не успя в своите усилия тихо да убеди своя шеф да укроти натиска върху пресата. Настояването на Ердоган за заглушаване на всякаква критика и постоянното орязване на това, което е останало от демокрацията в Турция, на практика запечати (независимо от това какво се говори публично) всякаква перспектива за Турция да стане член на ЕС, което Давутоглу усърдно се стремеше да осъществи.

Освен всичко друго, Ердоган сега се стреми да лиши от политически имунитет кюрдските депутати, което би му позволило да ги обвини за това, че подкрепят ПКК, която се бори за полуавтономно управление, срещу което Давутоглу тайно възрази. В момента на следващия министър-председател е оставено да организира тази незаконна схема за посрещане драконовската воля на Ердоган. Освен това, докато Давутоглу беше зает с усилията си за постигане на споразумение с ЕС Турция да приема обратно нелегалните мигранти срещу осигуряване на безвизово влизане на турските граждани в Шенгенския регион, Ердоган публично омаловажи усилията на Давутоглу да го лиши от всякакви политически ползи, които той може да извлече от успеха си.

Лидерът на опозиционната Републиканска народна партия (РПК) Кемал Кълъчдароглу осъди начина, по който Давутоглу беше принуден да се оттегли, казвайки, че „Оставката на Давутоглу не трябва да бъде приемана като “неделима част от въпроса. Всички демократични привърженици трябва да се съпротивляват на този дворцов преврат“. Достатъчно интересно е това, че в обръщението, което се възприема като прощална реч пред парламента, Давутоглу заяви, че "Никой никога не е чувал и дума срещу нашия президент от устата ми, езикът ми, ума и ми никой няма да го чуе." За мен и за много други наблюдатели, думите Давутоглу изразиха точно обратното на това, което той всъщност искаше да каже : че Ердоган не подлежи на критика.

Не е имало по-добър дипломатически начин за избягване на възможността той да бъде обвинен от Ердоган в измяна, както обикновено се случва с всеки, който се противопоставя на политическите му позиции по всеки въпрос. Поради бъркотията в Близкия изток, нахлуването на милиони сирийски бежанци и битката срещу Ислямска държава, ролята на Турция се превръща във все по-важна. Въпреки че САЩ и ЕС все повече се уморяват от абсурдното поведение на Ердоган, те се чувстват принудени да работят с него, колкото и неприятно да бъде това. И естествено, от Ердоган зависи да изцеди всяка капка кръв от западните сили, за да обслужи своите лични цели.

Когато конституцията се използва като инструмент за заграбване на власт, когато теории на конспирацията оправдават жесток лов на вещици, когато хората не смеят да говорят публично за политика, когато журналисти биват задържани без съд, когато научната общност е редовно атакувана, когато човешките права явно са нарушавани и когато демократичните принципи са потъпкани, за Турция това не е изопачаване, а трагедия.

С оттеглянето на Давутоглу и рутинно одобряващата ПСР, Турция се превърна в де факто диктатура и там вече няма кой да застане пътя на Ердоган. За турския народ това е тъжен ден, тъй като страната сега е управлявана от безмилостен диктатор, неподлежащ на никакви проверки и баланси, никаква отчетност и никаква перспектива за някаква промяна към по-добро докато Ердоган е на власт. Турският народ още веднъж трябва да излезе на улиците, но този път трябва да остане там, докато Ердоган се разкае или подаде оставка. В противен случай Турция ще продължи бързо да се стреми към едно все по-мрачно бъдеще, където свободата ще бъде нещо от миналото и ще настъпи авторитарен режим, начело с безмилостен лидер.

Автор на публикувания във в. „Хъфингтън пост“ е д-р Алон Бен-Меир, професор по международни отношение и изследвания на Близкия изток в Центъра за международни отношения на Нюйоркския университет.

 

ђеклама:
» Абонирай се безплатно за НОВИНИТЕ всеки ден
Разпечатай | Изпрати | Абонирай се за дума
» Напиши статия и ти
Още по темата:
Тагове:
Реклама:
Реклама:

Абонирай се за
НОВИНИТЕ БЕЗПЛАТНО