Пат Бюканън: Жънем плодовете на разбираемия гняв на Путин и руския народ

На 29 април руски изтребител Су-27 извърши опасна маневра в непосредствена близост от американския военен самолет RC-135, който се намираше над Балтийски море – втори път през последните две седмици.

Освен това по-рано през април руски военни самолети два пъти летяха над американския военен кораб „Доналд Кук“, който патрулираше в Балтийско море недалеч от руския град Калининград. Владимир Путин изпращаше сигнал: дръжте си шпионските кораби и самолети на почтително разстояние от нас.

Но ние очевидно не разбрахме неговия сигнал. „Русия извършва много внезапни учения по своите граници с участието на голямо количество военнослужещи“, заяви Уърк, като нарече всичко това „необичайно провокационно поведение“.

Но защо действията на руските военни в Русия ние възприемаме като провокационни, а действията на американските военни до границите на Русия - не? Германия трябва да изпрати един от 4-те батальона, които ще бъдат разположени в Прибалтика. Но допитване на фондация "Бертелсман" показва, че само 31% от немците подкрепят изпращането на немски военни в Прибалтика и Полша, а цели 57% се изказват против такава стъпка, макар договорът от НАТО да я изисква. Допитване на Изследователския център Пю миналата година показа, че мнозинството италианци и французи се обявяват срещу започването на военни действия против Русия, дори ако тя нахлуе в Литва, Латвия, Естония или Полша. Ако нещата стигнат до война в Прибалтика, нашите европейски съюзници ще предпочетат в нея да се сражават американците. Когато преминалия в оставка командващ армията генерал Рей Одиерно бе попитан коя е главната стратегическа заплаха за САЩ, той повтори думите на генерала от морската пехота Джоузеф Дънфорд: „Аз смятам, че това е Русия“.

Той спомена заплахите за Естония, Латвия, Литва и Украйна. Между другото, когато генерал Одиерно е постъпил на служба в армията, тези държави бяха част от Съветския съюз и на нито един президент от времето на Студената война не му е идвало на ума, че си струва да се воюва за тях. Независимостта на балтийските държави бе един от най-важните плюсове на света, който бе установен след края на Студената война. Но кога те станаха толкова значими за американския интерес, че заради гарантирането на тяхната безопасност да започнем война с Русия? Путин може и да оглавява списъка на враговете на върхушката във Вашингтон, но струва си да се опитаме да погледнем на света от неговите позиции. Когато Роналд Рейгън се срещна с Михаил Горбачов в Рейкявик през 1986 г., Путин е бил малко над 30-годишната си възраст, а съветската империя се разпростираше от Елба до Беринговия пролив, от Арктика до Афганистан.

Руснаците бяха в Африка, Карибско море и в Централна Америка. Съветският съюз бе глобална свръхдържава, която бе постигнала стратегически паритет със САЩ. А сега си помислете как се е променил оттогава светът за Путин и Русия. Когато Путин навърши 40 години, Червената армия започна своето наполеоновско отстъпление от Европа, а неговата страна се разпадна на 15 държави. Когато пък той взе властта, СССР бе загубил една трета от територията си и половината от населението си. Казахстан, Киргизия, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Грузия, Армения и Азербайджан излязоха от Русия. Черно море, което преди принадлежеше на Съветския съюз, бе поделено между прозападната Украйна на север, враждебно настроената Грузия на изток и две бивши държави от Варшавския договор на запад - България и Румъния, които бяха приети в НАТО.

Сега руските кораби, поели курс от Санкт Петербург към Атлантика, трябва да минават близо до бреговата линия на 8 държави от НАТО - Естония, Латвия, Литва, Полша, Германия, Дания, Норвегия и Великобритания. Путин наблюдаваше как НАТО – въпреки всички обещания на САЩ, дадени на Горбачов – постепенно поглъща Източна Европа, от която Русия се изтегли, и три бивши републики на Съветския съюз. Сега той чува как американските ястреби призовават трите бивши съветски републики Молдова, Грузия и Украйна да бъдат приети в НАТО – един съюз, който е насочен непосредствено срещу Русия.

След като Путин успя да убеди Киев да влезе в оглавявания от Москва икономически съюз, той видя как проруското правителство на Украйна бе свалено чрез държавен преврат, подкрепен от САЩ. Той виждаше също как финансираните от САЩ „цветни революции“ се опитваха да свалят приятелски към Москва режими в други страни от бившия Съветски съюз.

„Русия не прие протегнатата ръка за партньорство и избра пътя на враждата“, заяви върховният главнокомандващ Обединените сили на НАТО в Европа генерал Филип Брийдлав. Но защо Путин трябва да възприема безмилостното придвижване на НАТО на изток като „протегната ръка на партньорство“? Ако ние бяха загубили Студената война и руските военни самолети започнеха да патрулират по крайбрежието на Пенсакола, Норфолк и Сан Диего, как ли щяха да реагират пилотите на американските изтребители F-16? Ако изведнаж бяхме открили, че Мексико, Канада, Куба и по-голямата част на Южна Америка влизат във военен съюз, насочен срещу нас, че те разполагат руски военни бази и руски военни на своя територията, щяхме ли да възприемаме това като „протегната ръка на партньорство“? Ние жънем плодовете на напълно разбираемия гняв и негодувание на руския народ, възмутен от това как се възползвахме от разпада на съветската империя. Не бяхме ли ние, които отхвърлихме протегнатата за дружба ръка на Русия, когато решихме да й наложим своя „еднополюсен ред“, да си поиграем на „велика империя“ и да придобием статута на „великодушен глобален хегемон“? И ако сега сме свидетели на втора Студена война, Русия ли я бе започнала?

Патрик Бюканън, известен американски консервативен политик, коментатор и автор. Бил е съветник на президентите Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън. През 1992 и 1996 г. участва в надпреварата за избора на кандидат-президент на Републиканската партия. Бюканън е автор на книгата "Самоубийството на свръхсилата: ще оцелее ли Америка до 2025?". Статията му е публикувана в изданието “The American Conservative”.