Стратегически поврат в Близкия изток след руската намеса

Стратегически поврат в Близкия изток след руската намеса
Снимка: ЕПА/БГНЕС
A A+ A++ A

Автор: Оливие Зажек, Монд дипломатик

Руският президент, който наскоро се намести в сирийското бойно поле, постигна двоен резултат. Владимир Путин се срещна в Кремъл с президента Башар Асад, а същевременно организира четиристранна среща (САЩ, Русия, Саудитска Арабия, Турция), посветена на предполагаемия „политически процес“ след военните удари. Франция отново изглежда извън играта.

„НЕ е ли време да превърнем Иран в наш приятел, а Саудитска Арабия – в наш неприятел?“ Под това провокиращо заглавие британският журналист Майкъл Аксуърти отбеляза през януари 2015 г., че „тезата, според която Иран е станал фактор на стабилността в района на Залива, си пробива път като нещо очевидно“.

Твърде далеч сме от реториката за „оста на злото“, наложена след 11 септември 2001 г. без нюанси и повтаряна след това с плам и безкритичност. Нито разпалената реч на израелския министър-председател Нетаняху пред американския конгрес на 3 март 2015 г., нито ариергардните битки на неоконсерваторите, проводници на идеите на Терез Делпеш  в Ке д’Орсе, (френското външно министерство – бел.ред.) успяха да предотвратят това преобръщане на мисловните нагласи.

Преминал от ролята на караконджул в регионален стожер на антиджихадизма, добрал се до ядрено споразумение след умело водени преговори и стигнал до положението на фактически съюзник на Вашингтон в Ирак в отпора срещу „Ислямска държава“, Иран вече не е изолиран пример. Преобръщанията на схващания от този тип се множат.

В условията на растяща вътрешна терористична заплаха и миграционна криза, която разстройва политическия баланс в Европейския съюз, нито едно от предпочитаните клишета на коментаторите не успя да запази и най-малка доза достоверност, както личи може би най-добре от покъртителната анализаторската немощ на френския печат. Увиснаха във въздуха твърденията за грозяща опасност от мюсюлмански Иран, за моралното задължение да „накажем“ Башар Асад, за това, че джихадитският халифат е напълно неприемлив за европейското призвание на „турския демократичен модел“, за необходимостта да бъде свален Владимир Путин, за нуждата от спешно взаимноизгодно партньорство с глобализирания хъб на емирствата от Залива, за солидността на френско-германската двойка по време на неприличните веселия при публичното обесване на Садам Хюсеин... Твърдата убеденост бе заместена от увъртания, възгордяването – от шикалкавене, а хвалебствията – от оспорване.

Още по-лошо, докато правото на военна намеса, общата атлантическа съдба и въоръжените походи срещу „суверенистката мръсотия“ /според „възвишените“ сентенции на Бернар-Анри Леви/ се величаят със забележителна последователност, общественото мнение при всяко ново допитване упорито заявява, че свалянето на сирийския режим, укрепването на връзките със Саудитска Арабия, изолацията на Русия или подписването на Трансатлантическия договор за свободна търговия (ТТIP) съвсем не са сред жизнените приоритети на днешния ден.

Този идеологически поврат, който приема формата на една реалистична, дълбоко критична реакция на месианските и интервенционистични рефлекси след 11 септември, предизвиква основателна тревога сред отговорните за френската външна политика от ерата „Саркози-Оланд“. Напълно изключено е обаче да очакваме смирено признание, че политическото лутане през последните години е довело до провал. За да оправдаят неоправдаемото, им остава една-единствена възможност – да прехвърлят отговорността за неуспеха на някой удобен виновник. А кой друг от сегашните световни управници, освен Барак Обама, може по-лесно да бъде изкаран виновен за близкоизточния хаос и упрекнат в слабост и нерешителност?

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Коментирай

Най-четено от Анализ
Последно от Анализ

Всички новини от Анализ »