От Добро поле - в Краварското дере, фантазирайки

От Добро поле - в Краварското дере, фантазирайки
Снимки:Лили Тодорова
A A+ A++ A

Всеки преход в Рила е приключение. Но има места, на които тръпката е по-особена - физическите изпитания остават на заден план, въпросите опират до психиката и разума и ... остават без отговори.

Информация има, но не е достатъчна. Тогава най-естествената реакция е: удивление. 

Такова място е Добро поле. Сакрална територия на билото на Рила между долините на реките Илийна и Бистрица, изпълнена с множество издълбани в скалите древнотракийски жертвеници.

Знаците за навлизане в зона на загадки започват още от ниските части покрай р. Бендида. Най-впечатляващи са нишите, в които човек залепва и може да остане с часове (казват, че резултатът не е добър).

 

Пак там, човек може и да не забележи, скално око наблюдава преминаващите.

 

Истинската стръв за изследователите е обаче горе на платото, където на обширна площ са пръснати внушителни блокове с причудливи очертания.

 

 

 Някои от жертвениците вече са обекти на монографии и на експерименти с участието на астрономи.  

Те са служели за  контакти с други точки на планетата и с далечни светове, убедена е Мая.

Според проф.Васил Марков от Югозападния университет „Неофит Рилски“, който между 2001 г. и 2006 г. е ръководил на това място теренни проучвания, огромната територия е била древнотракийски култов център, в който са извършвани религиозни ритуали. Марков изказва хипотезата, че мегалитният култов комплекс е езически предшественик на Рилския манастир, който е на няколко километра в източна посока.

Съименник на професора (но без пряка връзка) е най-голямата забележителност на Добро поле - скалната арка-кромлех Марков камък.

Може да бъде разглеждан, обхождан, катерен в продължение на часове.

 

Една от необяснимите очевидности е обработката на скалните късове, които са с огромни размери и тонаж.

 

 Водачът ни Румен е за N-ти път на това място, но не изказва мнение.

 Събина също предпочита уединението сред скалите, на които са свещенодействали тракийските жреци.

Но Мая си има теория: древните, каквито и да са били - траки, прототраки или други - са владеели левитацията, притежавали са непознати нам психични енергии, благодарение на които с лекота са местили, нареждали и обработвали огромните скални късове.

На обратно мнение е Дана - всяка загадка според нея има обяснение в законите на физиката и химията.

Дана дава пример със странния латвиец Едуард Лийдскалнин, който от мъка по любимата си построил съвсем сам внушителен замък, паметник на изгубената му любов.

Лийдскалнин работил почти три десетилетия, от 1920 до 1951 г., когато се споминал. Премествал и дялал огромните камъни, като използвал само ръчни инструменти. Според изследователи на неговия Коралов замък нищо не може да обясни непосилната за мъж, тежащ около 50 кг и висок 160 см, работа. По груби сметки той сам се е справил с над 1100 тона. 

Латвиецът издигнал кула със стени от 8-метрови каменни блокове, която му е служела за жилище,  точен до 2 минути слънчев часовник, 30-тонен телескоп, 22-тонен обелиск, барбекю, кладенец, чешма, 3-тонен люлеещ се стол, различни мебели - сърцевидна маса, маса във форма на Флорида, 25 люлеещи се столове във формата на полумесец, вана, легла, трон, внушителен блок, представляващ Луната и останалите планети от Слънчевана система - само Юпитер и Сатурн тежат по 23 тона всеки...

Едуард прекарал 28 години в строителството на замъка, работейки през нощта абсолютно сам. Не допускал никого да му помага или да наблюдава строежа.

От тази секретност се породили слухове и спекулации. Съседски деца започнали да разказват как видели "летящи скали, които плували във въздуха като балони"...

Приживе сам Лийдскалнин подхранвал мистерията около името си с твърдения, че е разгадал тайните на строителите в Египет, Перу и Ютакан.

За пирамидите може да не сме сигурни как са издигнати и от кого, същото е и с Марков камък и другите подобни конструкции от преди хилядолетия, но замъкът на латвиеца е правен в наше време, разсъждава Дана. Със сигурност е работил сам. Изводът е - няма защо да намесваме извънземни сили.

Остава ни да се удивляваме на познанията и уменията на древните жители по тези места и - ако можем - да ги разгадаем.

 

 

 

Догадките продължават до късно вечерта 

 Снимка: Мая Николова

и сутринта преди тръгване

 

 

Далече от групата Събина очаква изгрева на слънцето сред чимовете на Добро поле

Има нужда от това зареждане, защото нататък пътят е стръмен и с непредвидими препятствия.

Зовът на дивото 

Обичайно връщането от Добро поле е през Царев връх, но този път ще пропуснем. Интересното там е гледката към Рилския манастир, покрай която си припомняме разказа за неосъществената среща на цар Петър I със Св. Иван Рилски.

Според летописците българският цар Петър I изминал 440 км от столицата Велики Преслав, за да се срещне с рилския отшелник, когото почитали в цялата страна и от всички краища към него се стичали ученици. Царят носел дарове, силно се надявал тази близост да помогне за укрепване на влиянието му и да заздрави царската власт. Но монахът отказал да се срещне с владетеля. Приел само плодовете, върнал златото и накитите, оставайки в смирение.

Светецът само се поклонил отдалече и се прибрал. Тази част от легендата е в сюжета на една прочута икона, но според някои изследователи дори и този жест може да не е действителна случка, а по-скоро царски пиар.

Така или иначе, този път си спестяваме панорамата от върха, защото посоката ни е надолу по екстремното Краварско дере (и то е било някога поклонически път, представете си!).

Наклонът е между 45 и 60 градуса. Слизането изисква свръхвнимание, всяка стъпка може да се изроди в пързалка и търкаляне.

 

Като спре и се огледа обаче, човек получава дивно усещане за приказност. Сякаш всеки момент джуджетата ще се покажат отнякъде.

 Снимка: Мая Николова

 Следи от горски обитатели сред буйната растителност...

 Снимка: Мая Николова

 

 

И като говорим за растителност, ето ги кокетките, за които се вадят най-често фотоапаратите: червените мухоморки

 

 

 

Отново Мая е на ход: разказва история за шамани, летящи елени, подаръци и Дядо Коледа

Според Джон Ръш, антрополог от Калифорния, белобрадият старед, когото там наричат Санта Клаус, е образ, извлечен от халюциногенните магически гъби.

Неговата теория е, че легендата за Санта е тръгнала от практиката на шаманите в Сибир и Арктика, които приемали халюциногенни гъби, за да общуват с отвъдното. Те носели  по една торба изсушени гъби като подарък за всяка къща в края на декември. И понеже снегът в този период от годината там е толкова много, че вратите са затрупани и залостени, хората влизали и излизали в домовете си през дупки на покривите - от там е историята, че Санта Клаус влиза през комина.

"Шаманите събирали червени мухоморки (Amanita muscaria), оставяли ги да изсъхнат и след това ги давали като подаръци в деня на зимното слънцестоене", разказва Ръш.

Авторът на книгата "Гъбите и хората" Джеймс Артър подкрепя тази теория с друг пример -  навсякъде в Северното полукълбо мухоморките се откриват под иглолистни дървета и под брезите. Това донякъде обяснява практиката да се украсява коледна елха и да се оставят ярки червени и бели подаръци под нея - точно както изглежда Amanita muscaria.

"Защо хората носят елхи в къщите си на зимното слънцестоене и поставят ярко оцветени (червени и бели) пакети под техните клони с подаръци, за да покажат любовта си един към друг ...?", пита Артър. И отговаря: "Това е така, защото, под елховата клонка е точното място, където би се намерило това най-скъпоценно вещество в дивата природа -  червено-бялата Amanita muscaria."

В същите краски е и облеклото на Дядо Коледа. Колкото до шейната с летящи елени, Карл Рък, професор от Бостънския университет, е убеден, че необичайното небесно пътешествие също е видение, за което е допринесла консумацията на халюциногенните гъби. Този образ влиза в митологията на скандинавските и другите северни народи, оттам и по целия свят.

Красива история... Но един съвет от мен: не яжте червени мухоморки.  По нашите земи те са си спечелили определението "най-отровни". И да не доведат до фатални последици, със сигурност няма да минете само с душевно разстройство и халюцинации.
 
Отново сме по нанадолнището. Дочуват се фрази от сорта "Ще ми освободиш ли това дърво...". Въпросът е, че без да се хване за нещо, човек лети надолу.

"Ех, веднъж да стигна града", заканва се Блага. Но не би, рано е още.

  Снимка: Мая Николова
 
 

Има още дънери да се прескачат
 
 
реки да се пресичат
 

 
 ... препятствия от всякакъв род. Планираният за 3 часа преход завършва на равно при р. Илийна някъде към 11-я час.

Последните влакове и автобуси от Благоевград вече са заминали. Шофьорът Юли, който ни чака на разклона, вдига примирено рамене - "Какво да ви правя, ще ви карам до София".

По пътя си припомняме дефиницията на Румяна за турист:  "Това е човек, който избира най-трудния начин да стигне до място, където няма абсолютно никаква работа".
 
 

#цар Петър I #Св. Иван Рилски #Рила

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Още по темата:

Коментирай

Най-четено от Дестинации
Последно от Дестинации

Всички новини от Дестинации »