Обратно към пълната версия на статията »

Румен Рачев - за приятелството с Найджъл Кенеди, музиката и цветовете

Румен Рачев - за приятелството с Найджъл Кенеди, музиката и цветовете
Снимки: Личен архив на Румен Рачев
A A+ A++ A

Румен Рачев е може би единственият българин, който доказва, че вдъхновението зависи от самодисциплината, защото иначе се губи скоростта, а периодът за пренастройка става по-дълъг. В думите му има много мъдрост и там трябва да търсим ключ към необяснимостта за продължаващия над четвърт век преход в България.

Истински космополит - стъпил здраво на земята, но с космически размах, с открита гражданска позиция за глобализацията и за корените, Румен Рачев е отличен пример за подражение на онези, за които времето все още е спряло в годините на тоталитаризма. 

Няма да умрем, ако 1 месец всички спрем да купуваме нещо

е простичкият съвет на един българин, съумял да развие интелектуалния си потенциал до ниво, в което думите и действията имат 100-процентово покритие, а подканата за бунт срещу системата звучи нелицемерно. 

Румен Рачев е сред малцината родни автори без комплекс от признанието, че е в "диалог с Пикасо и с много други имена", и това "признание" е на фона на над 50 успешни изложби. Десертът в този биографичен коктейл е приятелството с виртуозния цигулар Найджъл Кенеди

Представяме ви Румен Рачев. Картините му говорят достатъчно за него, но думите му потвърждават онази болезнено-чувствителна и агресивно-положителна натура, чиято ръка и сърце са способни да претворят живота в цветове, а цветовете да бъдат вдъхновение за ценителите.

Даниел Димитров: Казвате, че заради изложбата в галерия "Нюанс" ставате всяка сутрин в 5:00 ч. и започвате да рисувате? Вдъхновението има ли го през цялото време? Въобще, интересен е целият този процес на рисуване - до каква степен може да се твори по план?

Румен Рачев: Общо взето, аз не творя по план. Но сега съм в такъв режим, защото обичам да работя на дневна, а не на изкуствена светлина. Много ми харесва зазоряването, тогава е много мека светлината. Ставам рано, пия две кафета и се качвам в ателието. А

вдъхновението е свързано със самодисциплината

Ако човек се отпусне и не работи, и това важи за всеки човек на изкуството, изгубва директната скорост, в която е  навлязъл. След това трябва един период - понякога дълъг, понякога къс - за пренастройка.

Така че вдъхновението идва в процеса на работа. Аз не чакам да ме осени нещо, за да почна да рисувам. За мен това е въпрос на работно всекидневие.

Даниел Димитров: Говорите за оптимистично-депресивната страна на изкуството? Коя е тя? Кога се появява? Или пък това е Вашата гледна точка към изкуството?...

Румен Рачев: Радостта и тъгата, меланхолията и превъзбудата от живота вървят ръка за ръка. Те са като ин и ян, неделими. Аз рисувам нещата така, както ги чувствам. Животът не е само цветове и приятни тонове.

Аз търся и се надявам, че намирам такъв психологизъм в картините си, показвам и двете неща доколкото мога. Разбира се, радостта и оптимистичността са на преден план, но и другото го има. Не може човек да не бъде притеснен и замислен за много неща, които се случват, особено в новото време - в локален и в световен план. Затова творецът трябва да бъде много рефлективен за това какво става около него.

Даниел Димитров: Вие лично намирате ли обратната връзка с тези, които „консумират“ труда Ви?

Румен Рачев: Намирам я и това ме радва. Хора, които нямат професионално или колекционерско отношение към изкуството, харесват моите работи съвсем спонтанно.

Това ме кара да вярвам, че съм на правилния  път

И наистина ми стопля душата.

Даниел Димитров: Живял сте почти 20 години в Германия и България едновременно. Вече сте тук? Защо се върнахте? Камъкът си тежи на мястото или...

Румен Рачев: Камъкът ми тежеше на мястото си и там. Но смятам, че близо две декади е достатъчно за един период от време да се живее на чуждо място. Някак си, подсъзнателно, аз винаги съм усещал притегателната сила на мястото, където съм роден - природата, вибрациите и енергията, която се излъчва. Макар че енергията е позитивна и негативна, както навсякъде другаде по света.

Там се чувствах много добре и комфортно. И продължавам да се чувствам така. Не съм загубил контактите си. Често прескачам до Германия.

За 18 години натрупах опит, промених си много от възгледите, а и манталитетът се променя в една или друга степен.

Аз се чувствам космополит

тъй че мога да живея дори на село и пак да общувам със света.

Даниел Димитров: Като казвате село, София ли е мястото, в което рисувате най-често?

Румен Рачев: И в София, и в едно казанлъшко село, където също имам ателие и използвам възможността да се откъсна. Детството ми е минало по селата, затова се чувствам много добре там. Обичам природата и така нареченият пасторал. Макар че в нашето динамично и забързано време пасторалът рядко се усеща и постига...

Даниел Димитров: В картините Ви няма много пасторал...

Румен Рачев: Да, няма. Моята енергия е друга. Аз съм малко или много агресивен в посланията си и в цветността си, в композициите.

Тази агресия обаче я насочвам в положителна посока

Без да искам, нещата се усещат от хората като доминантни. Моите картини не понасят да бъдат близо една до друга. Трябва да има пространство.

Даниел Димитров: В какъв момент от отношенията Ви с Найджъл Кенеди усетихте, че той е Ваш истински приятел? Как се поддържа приятелство от 1999 г. с музикант, който живее буквално в друго измерение и други стандарти?

Румен Рачев: Самата комуникация. Това е химия. Не е имало конкретен момент. Просто, когато се видяхме за първи път, и двамата имахме усещането, че се познаваме от много време. Има такива контакти, което показва, че връзки между хората мога да се създават и по този начин. Нещата се получават, когато вибрацията е в синхрон.

Освен това,

и аз живея в друго измерение

извън ординерното. Човек се откъсва, когато твори.

Приятелството се поддържа заради емоционалната му същност и духовните измерения, то не се измерва в чести срещи.

Даниел Димитров: Очертава ли се работа по друга обложка на Найджъл Кенеди след Kennedy plays Bach (2000)? Как гледате на подобен тип работа? Какво дава повече тя? Например, бихте ли създал лого на близалки, както Салвадор Дали?

Румен Рачев: Дали ще има друга обложка с него - зависи само от него.

Иначе аз съм изкушен от дизайна. В Художествената академия съм учил илюстрация и оформление на книга, и шрифтове, което не ме е спряло да разширявам кръгозора и диапазона на работа. Художествената гимназия също ми даде много за артистизма, който се заражда в мен, и избухва в един момент.

Затова не си поставям ограничения -

стига да имам интересно предложение и да ме запали. Правил съм и рекламни материали, и книги, и какво ли не..

Даниел Димитров:  До каква степен ексцентричността - но не като начина на работа, а по-скоро като имидж, е гаранция за успех при един творец? А при един художник?

Румен Рачев: Това не е гаранция за успех. Има много интровертни артисти. Аз не съм от тях, макар че изпадам понякога в интровертност.

Не мисля, че за успеха е определящо дори, когато ексцентричността е естествена, спонтанна и не е самоцел. Повърхностни и вторични ексцентричности, било то в поведение, изказване, начин на мислене или на обличане, винаги си личат и изглеждат фалшиви.

Даниел Димитров: Свиренето на китара и рисуването могат ли да бъда паралелни процеси?

Румен Рачев: Могат. Китарите са ми под ръка винаги, уредбата също е в ателието. Включвам и свиря. Радвам се, ядосвам се, докато свиря. Мисля си какво трябва да направя. Това ме разтоварва страхотно.

Даниел Димитров: А концерт за китара и цигулка с Найджъл Кенеди кога ще има?

Румен Рачев: Правили сме го на купон. Сега няма да има време. Но някой ден и това може да стане.

Даниел Димитров: Интересувате се от джаз - музика, която доста се промени и разми като жанр в последно време. Имате ли време за концерти?

Румен Рачев: Имам - от време на време. Обичам да ходя и по клубове. Музиката непрекъснато звучи в ателието ми -  класика, рок, поп, дори хип хоп, изкушен от сина ми. Но

музиката, която ми въздейства, е джазът

във всичките му форми, и най-вече - модерния джаз.

Постоянно си купувам нови албуми. Не обичам музиката от интернет да я пускам през компютъра. Обичам да отворя книжката на албума, да я разгледам, да сложа диска в плейъра. По-архаично е, но доставя по-голямо удоволствие. Същото е и с книгите - все не мога да свикна с електронните носители.

Даниел Димитров: Свързвате ли нотите с различни цветове?

Румен Рачев:

Цветовете имат музикална адекватност

Те олицетворяват нещо. Една тъжна мелодия или песен я виждам повече в приглушените по-студени тонове или дълбоко топли, сложни... Има и такива, които са много директни, които те удрят директно в сетивата - в добрия смисъл на думата. Тогава нещата са по-ярки и по-плакативни.

Аз си променям обаче стила и метода на работа съвсем съзнателно и подсъзнателно едновременно. Може да се види разликата в това, което съм правил преди 10-15-20 години и сегашните неща, които стават материално и технически по-обработени, по-изживeни, за да не кажа - изстрадани. Макар че и това се случва. Не обичам това клише, но мога да го кажа. Човек не трябва да стои в едно пространство.

Даниел Димитров: Като говорим за цветове и за музика, и за различните жанрове в музиката, какъв е цвета на любимата Ви музика - джаза?

Румен Рачев: Сложен. Много пъстър и много хармоничен, дори и в дисхармонията. Аз също прилагам подобни неща, защото стилът ми е еклектичен, той е един вид фюжън в живописта. Защото не се спирам пред смесването на материали и на пръв поглед несъчетаеми тонове и цветове. И Пикасо е казвал, че не е важно на кое място в платното какъв цвят ще сложиш, важното е да стои добре и хармонично.

Даниел Димитров: Дразнят ли Ви сравненията на Вашето творчеството с това на Пикасо?

Румен Рачев: Не.

Аз съм в един постоянен диалог не само с Пикасо

а и с много други имена, които в духовен аспект са ментори за мен и образи, които следвам.

Затова сравнението с Пикасо или с Дейвид Хокни (Hockneypictures.com) може само да ме радва. Защо не?... Да не говорим, че самият Пикасо е бил сравняван с други. Самият той се е сравнявал с античното африканско изкуство. И той има много диалози, препратки, заемки. Той също е един еклектичен талант, който също не се е спирал пред нищо и съвсем открито и убедено си е правил закачките и намигванията с всички.

Даниел Димитров: Говорейки за смесване на техники и нетрадиционни начини на рисуване, колко често Ви се случва да импровизирате по начина, по който това е станало веднъж в дома на Найджъл Кенеди - рисуване с моливи за грим, червено вино, сос табаско, кафе и уиски? Докъде може да стигне въображението в такива случаи?

Румен Рачев: Това става, когато атмосферата те зареди. На разни купони съм хвърлял много листове с нещо, което се ражда на секундата. Тези неща стават изключително бързо, подсъзнателно, директно, спонтанно, непремислено, но пък се получават много интересни работи.

Този метод на импровизация го използвам и в живописта си. Ако не се спра сам,

една картина мога да я рисувам безкрайно -

да променям, да променям, да променям... Но жена ми казва „Стоп! До тук си. Помисли още малко, подпиши я и ако видиш още нещо дребничко, виж дали трябва да прибавиш нещо или не...“.

Даниел Димитров: А кога се стига до момента, в който след дълга работа по една картина, тя става бяло платно и започвате отново?

Румен Рачев: В един момент все ми се иска да променя нещо, но все някога трябва да се ударят спирачки. Не става иначе.

Даниел Димитров: През 2007 година казвате, че Ви тревожи глобализацията? Все още ли е така?

Румен Рачев: Все още е така. Зависимостта от огромните пари, които са в ръцете на много малка група от хора, променя и спъва цивилизацията в глобален план. Измества центъра и фокуса върху същинския живот на хората като общност и представители на вида хомо сапиенс.

Показателен е самият факт, че

повече от десет години средната класа се унищожава съзнателно и методично

и хората се поставят все повече и повече на колене и зависят от неща, които могат да се решат при тези излишъци и високо развита икономика. И на Запад е така - тормозят хората и им изцеждат последната капка кръв, за да си плащат битовите сметки.

Не може един човек да има 100 милиарда, а когато прави благотворителност да дарява гащите си, а не 50 милиона.

Не помня в последните 20 години нещо да е станало по-евтино. Най-простият пример – всеки нов сезон на която и да е колекция от дрехи е с по-високи цени. Кое го налага? За какво?

Страхувам се, че когато влезем в евро зоната, всичко от левове ще стане в евро, както не стана в Германия. Там

хората наложиха мълчалив бойкот и отказаха да пазаруват

и точно за три месеца цените паднаха.  Така трябва да правим и ние, а не да бъдем шушумиги. А оправданието „Това е България, няма какво да се направи!“ ме дразни изключително много. Ние имаме права и трябва да  имаме ясно изразена позиция. И не може, когато правят с теб каквото си искат, да мълчиш и да го приемаш за даденост. Никога не трябва да се случва това.

Даниел Димитров: Този процес само в България ли  е необратим?

Румен Рачев: Тук е много по-необратим. Той би бил обратим, ако хората са солидарни, а не само на маса да се заканват, псуват и ругаят. Трябва наистина да се каже „Не!“ на това или онова, но не с ревове по площадите.

Когато нещо е неоправдано скъпо, просто спираме да го купуваме. Няма да умрем, ако 1 месец всички спрем да купуваме нещо. Това в западния  свят се прави от столетия.

#художник #Румен Рачев #Найджъл Кенеди #картини #картина #живопис #Пикасо