Кандидатурата на Първанов за лидер на БСП - погрешна и неприемлива

Едно от ключовите политически събития на отминаващата седмица е формалното потвърждение от страна на президента Георги Първанов, че ще се кандидатира за председател на БСП.

След дълги месеци на намеци от страна на президента и съответни спекулации сред анализаторите и партийните среди, най-накрая стана ясно с окончателност, че на конгреса през май ще станем свидетели на сблъсък за председателското място на столетницата.

Така, както стоят нещата сега, най-добрият вариант на този сблъсък е сравнително невъзможният – това, изобщо да не се случи. Самият начин, по който Първанов подхожда към повторното отвюване на лидерския пост, прави неговата кандидатура дълбоко неприемлива и противна на политическата логика.

Казано накратко, кандидатурата на Първанов е ненавременна, до голяма степен лишена от конкретно съдържание и осезаема алтернативност, но затова пък поднесена с нещо, което лесно би могло да бъде наречено "арогантност". Има всякакви основания да мислим, че водена по подобен начин политика би била вредна както за БСП, така и за българския политически живот.

На първо място, моментът. Защо точно сега БСП трябва да сменя своя председател? Наистина, Станишев има мандат, идва конгрес, и всеки, който отговаря на установените вътрешнопартийни правила, може да предложи своята кандидатура. Но кое е основанието, според което Станишев трябва да си тръгне, при това точно сега?

Може би той трябваше да слезе от поста след провала на парламентарните избори през 2005 г. и загубата на PR битката с Бойко Борисов. Това, по една или друга причина, не се случи, но ако се беше случило, нямаше да бъде нелогично. Но какво се е променило в положението на БСП от тогава, та да налага смяна на лидера?

Натрапващият се отговор: промяната е просто във факта, че Георги Първанов вече не е действащ президент на Република България и отново може да застане начело на левицата.

Разбира се, такъв отговор е нелеп и противоречи на логиката на вътрешнопартийното развитие. Мнозина бяха с основание подразнени също така от завидната скорост, с която Първанов се превърна от безпартиен президент, олицетворяващ единството на нацията, в претендент за лидерство в лява партия.

Оттук – към безсъдържателността на кандидатурата на Първанов. Самият той досега не е обяснил какво собствено налага тъкмо той да води БСП.

Какви са алтернативите на досегашния курс, които Първанов ще предложи? По какъв начин партията с него ще бъде по-отговорна към привържениците си и страната? Как ще противодейства на политиката на кабинета? Какви са конкретните му виждания напр. за развитието на българската икономика и за Българската политика в рамките на ЕС?

За съжаление, на този етап предлаганата алтернатива, новото не е някакво изпълнено със съдържание виждане за бъдещето на Социалистическата партия и на България, новото е просто претенцията на Георги Първанов да оглави същата партия.

Което ни отпраща към спомената арогантност. За десетте години в президентската институция, Първанов сякаш е усвоил един маниер, напомнящ този на възвишен морален съдник, който стои някъде горе, високо над другите политически дейци, и е в състояние да оценява с абсолютна меродавност стойността на техните дела.

Ако тази позиция е донейде проблематична дори и за един действащ президент, то тя става толкова по-нелепа за един борещ се за лидерско място в партия политик. Разбира се, Първанов ще се опитва да капитализира симпатиите, които този му президентски образ има у мнозина привърженици на социалистите. Но стойността на един такъв ход е дълбоко съмнителна.

Може би, принципно погледнато, не е недопустимо един президент да стане лидер на партия след края на мандата си. Така или иначе, ясно е, че Първанов изглежда чужд на подобни съмнения – свидетелство за което е и основаването през 2010 на движението АБВ, един факт, който мнозина социалисти помнят с определена топлота.

В хармония с често надменния тон на една по-висша инстанция, в изказванията на Първанов все по-силно се прокрадват откровени патерналистични нотки и една характерна сантиментална патриархалност. Още към края на първия му мандат, мнозина забелязваха у Първанов тенденцията да играе по-скоро баща на народа, а не толкова негов президент.

Дали това трябва да се нарече „популизъм” или не да оставим на учените. Може би този тип поведение естествено съответства на политическия натюрел на Първанов. Може би той също така съответства на разбиранията за политик на мнозина българи. Ако е така, толкова по-зле.

Така или инак, горното само поставя в толкова по-лоша светлина намеците на Първанов, че желае да отвори БСП към нови, силни коалиционни партньори, разбирай ГЕРБ. Всъщност това, за съжаление, изглежда засега е единственото реално иновативно предложения на новия кандидат за лидер.

Колко пагубно би било реализирането му както за БСП, така и за българския политически живот като цяло, би трябвало да е ясно на всеки. За привържениците на социалистите това би било още една причина за охладняване към вече с години недолюбваната партия. За всички българи това би означавало коалиция, по-безпринципна от прословутата тройна.

Остава вариантът, че това, което Първанов може наистина да предложи, е едно по-успешно, по-грабващо лидерство на партията, отколкото това на Станишев, който наистина не успя да се възползва от опозиционната позиция на социалистите спрямо дълбоко проблематичното управление на ГЕРБ.

Но не подкопава ли една толкова неуместно формулирана и поднесена кандидатура самата хипотеза за лидерски качества на кандидата?

Първанов вече е хвърлил ръкавица и трудно ще бъде да се откаже. Единственият полезен ход пред него е да слезе от пиедестала, на който се е самовъздигнал, да се избави от покровителствения си маниер и да изпълни със съдържание кандидатурата си.

В противен случай ще загуби. Или ако спечели – рискува да се превърне от човека, преобразил БСП в съвременна европейска лява партия, в човека, върнал българския политически живот в предмодерната епоха.