Владимир Левчев пред Novinite.bg: Животът ни е сън!

На 1 септември в Художествената галерия в Созопол Владимир Левчев ще представи от 18:00 часа последната си стихосбирка "География на съня" в рамките на тазгодишната "Апоолония".

Участвате в „Аплония” с представянето на поредната си стихосбирка„География на съня”. Какво са за вас празниците на изкуството и културата в Созопол? С какво ги свързвате?

Обичам Созопол, обичам Аполония. Участвал съм в тези празници не веднъж. Всъщност с Ани Илков, Борис Роканов, Ангел Ангелов-Джендема се представяхме на Аполониоя през 1989 г., когато получих телеграма да се явя в издателство “Народна култура”, където работех тогава, за да бъда уволнен - защото съм издал самиздатското списание “Глас”. Това беше два месеца и половина преди Живков да подаде оставка на 10 ноември.

Поет, писател, публицист, преводач, преподавател със силно изразена гражданска позиция... В коя „кожа” се чувствате най-добре? Коя е свързващата брънка между тези ваши вдъхновения и изяви?

Поет, писател, преводач - за мен тези определения не са толкова различни. Става дума за работа с езика. Всеки поет е преводач, който се старае да „преведе“ трудно изразими емоции, духовни състояния на езика, на който пише. А преводът на поезия от един език на друг, доколкото изобщо е възможен, трябва да бъде най-задълбочения прочит на оригинала. Но поезията борави с тънкости на езика, със звученето на езика, което прави превода на прекалено музикална поезия невъзможен. Всеки език звучи различно. И същите думи не се римуват. Поетите, които съм превеждал — Гинзбърг, Елиът, Елитис са и мои учители по поезия. Колкото до религиозно-филосифската поема Бхагавадгита, която съм превеждал в сътрудничество със специалистката по санскрит Йорданка Пейчинова, тя е повлияла не само на писането ми, но и на цялостния ми житейски светоглед. Също така аз често развивам идеи от есетата си в стихове, или обратното. Така че и тези две роли не са толкова различни. Книгата ми “Смъртта и Бог” съдържа стихотворения и есета на религиозна тема. Но имам и политически стихотворения, които прескачат границата между поезия и публицистика. Преподаването е друг въпрос. Когато преподавам на студентите си в Американския университет в Благоевград, или в Магистратурата по Творческо писане в Софийския университет, се старя да не им налагам собствената си гражданска позиция или философия, а да ги провокирам да мислят самостоятелно. И да отприщят въображението си, когато пишат поезия.

Идва ли Музата при Вас внезапно - като по Висоцки, и кога си тръгва?

Висоцки има това чудесно иронично стихотворение, в което казва:

“Меня сегодня Муза посетила/Посетила, так немного посидела, и ушла.” Случва се. Мисля си и за есето на Лорка за Дуендето, в което той казва, че някои поети имат ангел, други муза, а трети дуенде. Така, че може би не муза, а дуенде — някакъв прилив на Духа, понякога тъмен, ирационален. Вдъхновението може да дойде внезапно, неочаквано. И тогава се получават най-добрите неща. Но все пак, аз не съм привърженик на абсолютната спонтанност. Вдъхновението, или идеята, може да дойде внезапно, но после е нужна работата върху езика и структурата на текста, да се отдалечиш от текста, и така от себе си като човек, за да го приближиш до читателя. Това не е лесно. Елиът казва, че творчестовто не е толкова изява, а по-скоро саможертва на индивудалността на поета. Но също така казва, че за да жертваш нещо трябва първо да го имаш.

Каква е „географията” на Вашите сънища?

Стихотворението ми “Кой сънува моя живот”, писано през 1983 г. и посветено на поета Георги Рупчев, стана някак емблематично за мен като поет, а според проф. Михаил Неделчев, и за цялото ни поколение. Наистина съня присъства във всички мои книги, по един или друг начин. Известен е цитатът от “Бурята” на Шекспир: “От сънища направени сме ние.” Парадоксално, но вярно. Теософите и други мистици виждат съня като отделяне на астралното от физическото тяло и разходка на астралното тяло в чисто духовния свят. Моята “География на съня” описва както реални места: София, Вашингтон, Крит, Черно море, Витоша, Дунав, Мисисипи, така и пътувания в страната на съня, която е и страна на духа. Често разказвам реални свои сънища.

Оскар Уайлд пише (в „Щастлвия принц”), че „смъртта е сестра на съня”. Защо образът на съня е значим за вас?

Винаги се е вярвало че има пророчески сънища, и аз вярвам в това. А Юнг говори за архетипни сънища, които са послания на Несъзнаваното към Съзнанието. Освен като разходка в астралния свят, или в света на пророческите визии, или архетипните послания, във вид на образи, пращани от Несъзнаваното, в стихотворението ми “Кой сънува моя живот” става дума за самия ни живот като сън. Така че географията на съня включва и това — животът ни е сън. В този смисъл, реалистичното описание е описание на съня.

А има ли пробуждане?

Да, ако животът ни е сън - несъмнено трябва да има пробуждане. Впрочем славянската дума “Будност” или “Пробуда” има санскритска етимология. Буда означава Будния, Пробудения на санскрит. Буда се е пробудил от материалната илюзия, от съня, който е живота.

Освен познанието, на какво бихте искали да научите Вашите студенти?

Бих искал да ги науча да мислят самостоятелно и да имат въображение, а не да поглъщатхапчета готово познание. Живеем в зората на четвърта технологична революция – раждането на изкуствения интелект. ChatGPT може да пише студентски есета за шестица. В други дисциплини изкуствения интелект може да е полезен, но когато трябва да учиш студентите да пишат и да мислят сами, предварително приготвеното и сдъвкано познание или дори готов текст е рецепта за катастрофа. Можеш да получиш шестица, но никога няма да се научиш да пишещ и да мислиш сам. Ще бъдеш роб на машините.

В държавата отново ври и кипи - протести, арести... Защо години наред все се въртим в омагьосан кръг на властова недосегаемост и безхаберие?

През 1990-та пеехме по площадите “45 години стигат - времето наше!”. После се оказа, че не е точно така. Мутрите, най-често свързани с бившата Държавна сигурност, се опитаха да окупират “прехода” и да станат новите капиталисти -- точно тези, които до вчера охраняваха комунистическата държава и се бореха с капитализма станаха ноите капиталисти. През 2013 протестирахме срещу Пеевски. Оказва се че днес той, въпреки че е преследван за корупция и по закона Магнитски, след като превзе ДПС, се опитва да превземе и цялата държава. От другата страна е руската заплаха, олицетворявана от Костадинов. И това е много сериозна заплаха.

Но въпреки всичко, България върви в правилната посока – към все по-пълна европейска интеграция. Очевидна е разликата между средата на 1990-те, когато средната заплата у нас беше няколко долара, а София приличаше на окаяно мърляво гето, и това, което България е сега. Мечтата на нашите възрожденци беше България да е част от Европа, каквато тя, за щастие, вече е, а не част от Евразия, каквато беше - и по време на Турското робство, и след Съветската окупация на България на 9 септември 1944 г.

Редица предсказатели през вековете пророкуват Трета световна война. Дали в действителност сме на прага й?

Пророците ползват поетичен език: ползват символи, метафори, алегории, често доста сюрреалистични и енигматични. Какво точно ни казва например “Откровението на Йоан”, т. нар. “Апокалипсис”? Как ще свърши света и как ще дойде Второто пришествие на Иисус Христос? Има различни тълкувания. Хипотетичната Трета световна война се асоциира с края на света. Затова ще си позволя да цитирам едно стихотворението на Робърт Фрост, “Огън и Мраз”, в мой превод:

Едни в пожар очакват края,

а други - в мраз.

За страстите каквото зная

и аз в пожари виждам края.

Но и гнева познавам аз,

та ако свършва дваж светът,

за свършека му мисля мраза

работи

както и екстаза.

Смъртна опасност за света са както неконтролираните страсти, така и хладната бездушна пресметливост и меркантилна безчовечност.

Ето Путин, възбуждайки националистически страсти, отрича правото на Украйнадас съществува, на украинците да съществуват като нация. Той атакува и масово избива, като военнопрестъпник, един народ, който нарича братски. Ние сме следващите в списъка на Путин с вражески (бивши “братски”) държави, т.е. държавите, които са били в Съветската сфера на влияние по времето на Студената война и Путин иска да ги върне там. Той е реваншист с налудни имперски идеи. И голяма опасност за нас, за Европа и за целия свят.

Ювал Харари пък смята, че най-голяма заплаха за човешката цивилизация е не националистическите сътасти, а изкуствения интелект. Той, според Харари, вече е овладял ключът-майка на цивилизацията ни: езика. Езикът е ключа към човешките религии, философии, идеологии и дори към финансовите пазари, които се влияят оъ наративи, от разказа за икономиката. Според Харари дори парире са една фикция, в която хората вярват. Фикциите се разказват на някакъв език. Но изкуственият интелект няма емоци, макар че може да ги имитира и да ни манипулира, да измисля истории, в които ние да вярваме.

Има я и еколгическата заплаха, като заплаха за човешката цивилизация. Човекът изяжда собствената си планета. Свидетели сме на глобано затопляне, масово изчезване на видове, катастрофални климатични промени.

Иронично е че Първата световна, е била наричана тогава Голямата европейска война и се е казвало, че е войната, която ще приключи всички войни. А знаме какво става 20 години по-късно! Идва още по-ужасната Втора световна. По комунистическо време, по време на Студената война, имаше такъв виц: Питали Радио Ереван дали ще има Трета световна война, а любимото радио на вицовете от онова време отговорило: «Не. Няма да има световна война. Но такава борба за мир ше се разрази, че камък върху камък няма да остане.” Не знам дали човечеството ще загине от огън или мраз, или от война,но ако загине, то ще е от глупост.

Какъв е най-яркият спомен с баща Ви – големият поет Любомир Левчев? На какво ви научиха с майка ви – известната художничка Дора Бонева?

Имам привилегията да съм израснал в семейство на хора на духа. В детството ми баща ми беше младия поет Левчев. Първата му книга, “Звездите са мои” излиза през 1957, годината, в която съм роден. А майка ми беше тогава младата, още незавършила академията художничка Дора Бонева. Имам чудесни спомени от блока ни в “Западния парк” или от Павлово, където беше къщата на прадядо ми. Но мисля, че най-хубавите спомени, които имам от баща ми, са от по-късни гимназиални години, когато до късно вечер, на чаша вино, сме разговаряли за поезия и философия. Аз му показвах новите си стихотворения, но и той ми показваше своите и искаше мнение, дори до последните години на живота си го правеше. Имали сме през годините големи политически разногласия, но в споровете ни той не беше тиранин а демократ, който изслушва чуждото мнение и се опитва да го обори, а не да се наложи със сила. Колкото до майка ми, Дора Бонева, аз всъщност рисувах и завърши Художествената академия, като нея и като сестра ми Марта, само че завърших Изкуствознание. Но в Академията, сравнявайки се с колегите си, спрях да рисувам. Реших, че съм по-добър в писането, отколкото в рисуването.

КОЙ Е ТОЙ?

Владимир Левчев е роден в София на 17 октомври 1957 година. Завършва Английската гимназия и изкуствознание в Художествената академия (1982). Редактор е в издателство „Народнакултура“(1982-1989). Издава самиздатското (нелегалното преди 10 ноември 1989 г.) списание „Глас“. Съосновател и зам.-главен редактор е на „Литературен вестник“ (1991-1994) и главен координатор на Свободно поетическо общество. През 1994 г. заминава за САЩ с Фулбрайтова стипендия. През 1996 г. се дипломира с MFA по Творческо писане в гр. Вашингтон. Между 1996 и 2007 г. преподава литература в няколко университета в САЩ, български език в Държавния департамент и американска литература в гимназия. Доцент (Аssociate Professor) е по литература и творческо писане в Американския университет в България, където преподава от 2007 г..

Левчев е автор на 22 стихосбирки, четири романа, сборник разкази, две есеистични книги и монографията “Поезия и музика “Четири квартета на Т. С. Елиът”. Автор е още на пет стихосбирки, издадени в САЩ, една в Италия, една в Румъния и една в Северна Македония. Превеждан е на 18 езика. Левчев е превеждал на български език книги със стихове на Т. С. Елиът, Алън Гинзбърг, Одисеас Елитис, събраните пиеси на Сара Кейн и религиозно-философската поема „Бхагавадгита“. Последните му стихосбирка е “География на съня”, 2025 г., а последният роман - “Астероид”, 2021 г. Пиесата му “Марко от Прилеп”, по романа му “Крали Марко: Балканският принц” е поставена от Анастасия Събева в Русенския драматичен театър. Романът е издаван и в Северна Македония.