Ужасът на изборите „2 в 1“, или защо искам да гласувам в Тунис!

Иронично е, че в деня, в който Тунис, люлката на революциите от Арабската пролет, проведе първите си истински свободни и демократични избори, България, изглежда, губи връзката си с адекватните демократични механизми.

Точно така – гражданите на България, гордия член на ЕС, страна, която все пак е един от примерите за успешен посткомунистически преход (поне в политическо, ако не в икономическо отношение), вече не ценят правото си на свободни и демократични избори.

Същото право, което хората в Тунис тъкмо сега откриват и което най-вероятно ще използват много по-добре от българските граждани, въпреки страховете на Запада от това, което би могло да последва от идването на власт по демократичен път на тунизийската ислямистка партия „Енахда“.

Въпреки че в България не съществува заплаха от идването на власт на ислямисти, поне засега, президентските и местните избори от 23 октомври бяха провал на твърде много равнища.

Поради това е озадачаващо защо докладите на международните наблюдатели от ОССЕ и Съвета на Европа за изборите в България са толкова положителни. (Може би защото каквито и да било основателни критики биха се удавили в дипломатично-бюрократичния език на тези международни организации.)

Какво обаче действително се случи преди и по време на изборите за президент и местна власт в България на 23 октомври и защо смятам, че те са достатъчно гранзиозен провал на демокрацията в България?

На първо място, провеждането на избори „2 в 1“, което трябваше да е страхотно положително изживяване за българската нация, защото щяло да й спести 16 млн. лв. от държавния бюджет, се оказа ужасно лоша идея: изборите в България, макар и демократични в последните 20 години, традиционно не се славят с перфектна организация, а сега двата вота, проведени едновременно, дойдоха твърде много за ЦИК, за общинските и секционните избирателни комисии (забележете, ако все още не сте, ПЪЛНИЯ ХАОС в София), а и за обикновените хора с колосалните си по размер бюлетини, протоколи, застъпници, престъпници...

И не само това – кампанията от типа „2 в 1“ напълно заличи възможността за що-годе смислен обществен дебат, който инак можеше и да се получи поне по някои значими въпроси, свързани с работата или на българския президент, или на местните власти. Сега обаче се оказа, че заради комбинирането на изборите, предизборната тематика се разми така, че не се обърна достатъчно внимание нито на президентството, нито на кметовете и общините.

На второ място, България достигна нови върхове в купуването и продаването на гласове (което е... престъпление!) – дейности, сега вече очертали се напълно като престижни нови полета за професионална изява на инак скучноватия български пазар на труда.

„Какво работи баща ти?“ „Ами, покупко-продажба на гласове! Като порасна, искам да съм като него!“

Това скоро ще е нормален разговор в България за новия вид кариера, звучаща в местния контекст като „брокер на Уолстрийт“ (за целите на сравнението със съответния американски израз нека се абстрахираме от настоящото движение „Окупирай Уолстрийт“).

Продаването на гласове също е голяма работа, както и купуването, а мнозинството от тези хорица – българи, роми, турци, независимо дали купуват, или продават, дори не осъзнават ужасяващото значение на подобна дейност. Мили Божe, пази грешната ни земя... от нас самите!

Особено плашеща е ситуацията с ентусизма на голяма част от ромите в това начинание, но това е малко по-различна тема.

На трето място, добре дошли в най-добре манипулираната медийна среда на запад от Минск! Българските медии като цяло (да ме прощават колегите, но те добре знаят за какво става въпрос) не могат да се похвалят с огромна доза почтеност, или да използвам една модерна западняшка думичка - „интегритет“. Ако индивидуалните журналисти го притежават – спокойно! Сенчестите бизнес групировки, които в повече случаи притежават медиите, ще се погрижат за това!

В медиите в България вече дори не става въпрос за третиране на предизборните реклами като реклами за прах за пране, т.е. суха пара.

Отдавна има цели медийни „групировки“, специализирали се в манипулиране на и без това обърканото българско гражданство, голяма част от което преди 20 години се видя принудено да прескочи от ТКЗС-тата направо в глобалната епоха, както и на пристрастените им към западната популярна култура и социалните онлайн мрежи отрочета.

Дори най-простичкото нещо – обозначаването на платените политически материали като такива, изглежда твъъъъъърде неудобно за българските политици и медийните конгломерати от местен тип, който ги обслужват.

Това важи за всички основни политически партии в България: ГЕРБ, БСП, ДПС, „Атака“, дори и за дребните политически риби, които някак си успяват да се оцапат точно толкова, колкото и големите, независимо от разликата в размера.

Ами, добре. Кого обаче си мислят, че заблужават българските политици и прозиращата зад тях олигархия??

Разбира се, средностатистическият избирател е първата жертва. Не че хората в България са толкова глупави, че да им вярват – просто самото осъзнаване на факта, че практически нямаш алтернативи, те прави апатичен до забрава.

Употребата на огромната част от медиите в България прилича на кампания, целяща да заличи всякакъв качествен обществен дебат, която е символ на нежеланието на политическата класа (да не забравяме и олигархията) да се поеме елементарна отговорност към собствения им народ, както и на стремежа да се замажат начините за изразяване на свободната воля.

Само че тази кампания на политическата класа в България и на обслужваната от нея олигархия в крайна сметка ще се обърне срещу тях по най-трагичния за страната начин. Защото, ако те работят срещу едно жизнеспособно, свободно общество с морални ценности и почит към демокрацията, свободната журналистика и медийния интегритет, то резултатите от подобна дейност в крайна сметка ще ги оставят без народ, държава, страна, чиито олигархия и управляваща класа да бъдат! Толкова е просто! И един тотален срив от този род става все по-близък и по-вероятен.

Любимото ми заглавие е от една статия на американско списание за НАТО, американската външна политика и вътрешните противоречия в Щатите по време на Косовската криза от 1999 г., което звучеше така: „С дълбока вяра и дълбоко в лайната“ ("In Good Faith and Deep Shit").

Е, в българската политика имаме само втората половина на това заглавие. Първият тур от президентските и местните избори 2011 показа, че в България няма нито един политик, който поне да има благоприличието да се преструва, че притежава „дълбока вяра“ в нещо духовно, принципи, постулати, каквото и да е.

Като че ли Борисов, Станишев, Първанов, Доган, Сидеров и компания дори вече не разбират нуждата да обличат по дефиниция мръсните политически игри в красиви идеали, така че да ги пробутат на обществеността – традиционният силен инструмент на западната либерална демокрация, който, като се замислим, след като вече сме го загубили в България, не е нещо чак толкова лошо.

Просто защото илюзиите са нещо лошо, но още по-зле е, когато вече нямаш дори илюзии.

Така че аз всъщност завиждам на хората в Тунис. Дори ако изберат „ислямисти“, които да върнат назад демократичните реформи (макар че такъв кошмарен за Запада курс на действие от страна на партия „Енахда“ е малко вероятен), техните управници поне ще имат „морален компас“, набор от духовни ценности, пък макар и базирани на шериата. Не за друго – нашите политически партии в България нямат дори това.

Странна и смешна работа. И все по-иронична: първият демократично избран президент на България д-р Желю Желев беше наблюдател на първите демократични избори в Тунис като специален пратеник за процесите на демократизация в Близкия изток на външния министър Николай Младенов.

Според Външно министерство България, още веднъж да кажем, страна на един от успешните посткомунистически преходи към демокрация, има „експертизата“, т.е. вещината, знанията, опита, които да сподели със страните, преживяващи Арабска пролет, когато става въпрос за свободни избори, демократизация и основни демократични механизми.

Имаме ли ги? Ама наистина ли? Сериозно?

Чини ми се, че президентът Желев трябваше да е наблюдател на изборите в България. Или пък българските избиратели трябваше да имат възможност да гласуват в Тунис – там, където избирателните комисии и процедури не са в хаос, политиците имат поне някаква идея за морална посока, каквато и да е тя, а хората притежават жар и плам за това да напълнят урните със свободната си воля!

Хората в България може би имаха частица от този плам по онова време, когато д-р Желев е бил кандидат за президент през 1992 г. Днес, 20 години по-късно, от него не е останало нищо в България.

Забележка: Навярно ви е направило впечатление, че дори не споменах кандидатите за президент – Росен Плевнелиев, Ивайло Калфин, Меглена Кунева, и т.н., нито пък някой кандидат за кмет.

Тези хора просто не се вписват в голямата картина, твърде далеч са от нея. Така че, освен за да ви кажа това, написах тази забележка и с цел все пак да спомена имената им за по-добра индексация от интернет търсачките – имената им имат значение поне за това.