Дилемата на ЕС за ролята на Германия за бъдещето на европейската интеграция

Дилемата в заглавието отразява дискусията в Европейския съюз за ролята на Германия в този интеграционен проект.

Преди всичко тя е свързана с особеното положение и роля на ФРГ в решаването на много проблеми, представляващи заплаха за бъдещето на европейската интеграция. От една страна Германия е най-силната и стабилна икономика в Евросъюза, преживяваща най-трудния период в своята история, намирайки се под въздействието на последствията от икономическата и финансова криза, миграционната криза, засилващия се евроскептицизъм и популизъм в страните от ЕС и кризата в отношенията с Русия заради украинския конфликт. От друга страна именно водещата роля на Германия в ЕС предизвиква подозрение и раздразнение в редица европейски политици и представители на експертната общност в германизацията на Евросъюза, която по тяхното мнение определя политиката на Брюксел. Навързването на „тевтонските политически рецепти – от съкращенията на бюджетните разходи до реформите на пазара на труда“, както и претенциите на Германия за политическо лидерство представляват същността на обвиненията за германизация на Европа. В тази връзка е необходимо да бъдат разбрани както причините за такова виждане на ролята на Германия в Евросъюза, така и основанията за предявяваните от нея претенции.

Приносът на Германия за европейската интеграция, чиито източници са свързани с германо-френското помирение, еднозначно беше конструктивен. Този тандем оставаше носеща конструкция на европейската интеграция в продължение на десетилетия. Обединението на Германия даде импулс на развитието на европейската интеграция. По-конкретно само отказването на Германия от нейната валута, марката, най-стабилната в ЕС, направи възможно създаването на единната валута – еврото. Засилването на лидерството на Германия се обяснява с обективни причини.

Първо, стабилност на икономиката, която много хора свързват с успешното като цяло лидерство на канцлера Ангела Меркел, която е на власт вече 10 г. и имаща до неотдавна висок рейтинг.

Второ, маргинализирането на някои от водещите страни по силата на различни причини. Великобритания, определила се за „Брекзит“, сама се изолира от Европа. Франция по силата на сложната икономическа ситуация и слабото политическо ръководство фактически отстъпи на ФРГ палмата на първенството в тандема. Италия стана една от най-проблемните страни в еврозоната и днес преживява най-сериозната банкова криза. Негативните последствия за ЕС от тази криза много икономисти сравняват с „Брекзит“. От декември 2015 г. Испания живее без правителство и не беше много ясно, докога тя ще се намира във висящо състояние (правителство в Испания беше избрано на 29 октомври – бел. ред.).

Трето, трансформацията на ролята на Европейската комисия, която, по мнението на много експерти, се превърна от „държавен граждански служител в политически оператор“. Политизирането на Еврокомисията предполага и особени отношения с ръководството на Германия като най-успешната страна в ЕС. Заедно с това не трябва да не се признае, че Германия [както и други страни от ЕС] извърши не малко грешки в хода на осъществяването на интеграционни проекти. Но това, което лесно се прощава на едни, не се прощава на страната-лидер. Редица учени европеисти смятат, че една от основните причини за системната криза в ЕС е прибързаното разширяване на ЕС и еврозоната. Въпросът за приоритет и съотношение на процесите на задълбочаване и разширяване на европейската интеграция винаги е бил предмет на остра дискусия вътре в ЕС, където се формираха три основни школи – френската [с приоритет върху задълбочаването], британска [с приоритет към разширяването] и германска [успоредност на процесите на задълбочаване и разширяване на европейската интеграция], която, бъдейки компромис между двете крайни гледни точки, стана основополагаща в ЕС. Само че се оказа, че едновременното „екстензивно“ и „интензивно“ развитие на европейската интеграция е невъзможно. Въпросът за ръководството на ЕС не би трябвало да се състои в това „да разширява или не Евросъюза“, а „как и кога“.

Световната икономическа и финансова криза послужи за катализатор на проблемите, съществуващи в Евросъюза до 2008 г., усилващ диференциацията в ЕС, разделянето на стара и нова Европа. Страните от т. нар. нова Европа като цяло се оказаха разочаровани от резултатите на членството в Евросъюза.

Причините за това са и икономически, преди всичко болезненото спадане на жизненото равнище за населението в страните от Централна и Източна Европа, поради адаптирането към изискванията на ЕС, и социално-психологически, свързани с понижаването на статута на новите членки до ниво „младши“, разривът между традиционните и общоприетите западни ценности. Освен това, когато настъпи кризата, се оказа, че ЕС повече не се възприема по отношение на своите членове нито като „чадър“, нито като „навигатор“, доколкото той повече не е способен да защити населението на тези страни от удара на глобалната криза. На свой ред старата Европа, преди всичко в лицето на Германия, не е доволна от консерватизма на нова Европа – растящ национализъм, непропорционално голяма роля на църквата в обществения живот, а главното, евроскептицизъм и национализъм. С други думи кризата засили не само икономическата, но и политическата диференциация както вътре в ЕС, така и сред неговите нови членки.

В периода 1998-2002 г., когато се създаваше еврозоната, всъщност Германия и Франция бяха инициаторите на стартирането на валутния съюз. Държавите с висок дял в износа бяха заинтересовани от силна валута и се надяваха това да позволи да се стабилизира финансовата система. Но успоредно с това от самото начало структурата на еврозоната беше противоречива. Еврозоната беше изключително валутен, а не данъчно-бюджетен съюз. При обща валута страните от еврозоната запазиха отделни системи на данъчно облагане, пенсионни фондове и бюджети. Предложената от Меркел политиката на строги икономии за борба срещу европейската криза се изразяваше в затягане на правилата, за да бъде намалена задлъжнялостта на страните от ЕС, което означаваше съкращаване на бюджетните разходи. Това беше прието много зле от страните от Южна Европа, чиято икономика така и така вече преживяваше спад, поради което започна значително увеличаване на безработицата. Според редица експерти в някаква степен наложеният на Южна Европа германски модел задълбочи икономическата криза в тези страни.

Освен това проблемните страни в ЕС бяха недоволни от менторския тон на ръководството на ФРГ. Както отбеляза директорът на лондонския Център за европейска реформа Чарлс Грант, „немците смятаха, че южните европейци са разглезени хора, които твърде много задлъжняват, а немците и представителите на другите страни от Северна Европа са добродетелни хора, тъй като те трупат спестявания. Освен това много хора се дразнят от твърдението на немците, че еврото преживява криза съвсем не по тяхна вина, а за всичко са виновни южноевропейците“. Напълно разбираемо е, че това не способстваше за популярността на Германия в региона на Южна Европа.

В условията на криза на демократичната легитимност и отслабването на европейските институции в много страни от ЕС предизвикваше раздразнение това, че в кризисен период Меркел взе в свои ръце инициативата за организиране на мини-срещи на върха, съставът на участниците в които тя определяше. И накрая миграционната политика на Меркел в разгара на кризата с бежанците от конфликтните зони по южното Средиземноморие оказа по-голямо влияние за формирането на общата миграционна стратегия на ЕС, предизвика рязко отхвърляне от страните от Централна и Източна Европа. Критиката на тази политика като прекалено либерална и опасна за бъдещето на Германия нараства и в немското общество, и в редица управляващи коалиции, и даже сред най-близките съратници на канцлера от ръководения от нея Християн-демократически съюз.

Само че при цялата справедливост на критиката към икономическата и миграционна политика на Берлин трябва да бъде отбелязано, че напоследък в нея бяха внесени съществени промени. Освен това би било несправедливо да се прехвърля отговорността за провалите в развитието на европейската интеграция само върху Германия. Преди всичко за това са виновни самите институции на ЕС. Практически във всички кризисни ситуации Германия поемаше отговорност и инициатива, когато другите се отдръпваха настрани. В определена степен тя изигра ролята на лидер с не особено желание, а просто по необходимост.

Изглежда, за бъдещето на европейската интеграция днес главният въпрос и заплаха не е германизацията на Европа, а деевропеизацията на Германия. Не само в страните от новата Европа, но и в страните, традиционно принадлежащи към ядрото на ЕС – Германия, Италия и Франция, днес се засилват евроскептичните настроения. Сред политическия елит там винаги е съществувал консенсус за това, че съдбата на техните страни е свързана с единна Европа. Само че оптимистичният възглед за единна Европа и европейски ценности като панацея при икономическа, социална и политическа нестабилност все повече се заменя от разочарование. В случая с Германия това разочарование има особено горчив привкус. Той е свързан с усещането у немците, че на тяхната страна гледат само като на натъпкано портмоне, което трябва да се намира на разположение на всички страни от ЕС, които изпитват финансови трудности. Но когато политиката на Германия стане неудобна за тях, веднага се появява въпросът за „Четвъртия райх“.

Силно ядро в ЕС, което е длъжно да остане локомотив на интеграцията, е невъзможно без Германия. Тя трябва да бъде не само икономически лидер, естествено, разбиращ реалността в днешна Европа и търсещ компромиси с другите страни членки, но и политически лидер, преди всичко при формирането на обща външна политика и политика на сигурност. Партньорите на Германия в ЕС следва да отчитат, че германофобията в днешна Европа само може да засили традиционните немски самоограничения, възникнали като реакция на трагичното минало на страната, и да доведе до самоизолацията на Германия в ЕС. Това ще бъде пагубно за бъдещето на европейския проект. /БГНЕС

Надежда Арбатова, в. „Независимая газета“