Ловците на покемони – пораснали питърпановци или безделници без цел?

30 юли 2016, събота / 20:05;
Ловците на покемони – пораснали питърпановци или безделници без цел?
БГНЕС

През последните седмици светът е полудял по играта Pokemon Go. Две десетилетия след анимационната поредица "Покемон", първаначлната мания по играта, преминаването през всичките стадии на успешния маркетинг чрез картички, играчки, стикери, кроасани, вафли и дъвки, сега "Покемон" отново е на мода. Този път ловците на покемони са въвлечени реално във фантазията чрез смартфона. БГНЕС се обърна към двама известни специалисти за причините, поради която тя стана толкова популярна и завладя умовете на милиони.

Иван Игов, психолог:  В никакъв случай не вярвам, че ловът на покемони е някакъв вид заговор или нещо, чрез което някой е решил да манипулира хората. Просто то е една изключително добре измислена комерсиална игра, която стъпва на  много популярна аналогова игра от 90-те години. 15-20 г. по-късно порасналите момчета и момичета, които са я практикували тогава с картончетата, я пренасят в бъдещето. Даже на шега ги наричаме поколението „Питър Пан”, които телепортират същите герои в един друг свят.

От бизнес гледна точка това вече е един голям маркетингов удар. Порасналите питърпановци вече са достатъчно възрастни и платежоспособни, за да могат си купят необходимата техника и екстри, за да утолят желанията си, провокирани още в детството. В лова на покемони съзираме и връзка между реалната и виртуалната реалност. Не че това и преди не се е случвало, но сега става по един доста оригинален начин. Налице е и илюзията, че ти, всъщност, не се затваряш във виртуалния свят, а го правиш в реалността, с илюзията, че си с близките си, с приятелите си и че много бързо се срещаш с тях някъде си.

На практика всичко е илюзия, защото отново е виртуално. Защото, когато реално се движиш по улиците, ти търсиш виртуални предмети. Имаме два момента – оригиналност на играта и илюзията за миналото, за детството на онова поколение питърпановци, които искат да запазят непокътнатите си спомени от безгрижния период.

Смятам, че неприятното в този случай е, че се губи връзката между реалност и виртуалност. Докато преди беше ясно – дотук съм с играта, оттук нататък – в реалността, с приятелите, сега тази връзка е нарушена. А някои млади хора, които имат по-лабилна психика, които и досега раздвояваха съзнанието си между интернет и света, който ги заобикаля, сега могат да претърпят по-задълбочено раздвоение. И може да стане повод за психически травми или разстройства. Не бива да пренебрегваме и желанието в юношеска и младежка възраст да бъдеш забелязан, много хора да ти обръщат внимание. И сега започва едно състезание колко точки ще направиш и как да се похвалиш в социалните мрежи на приятелите си. Вместо да направиш нещо реално, което да е интересно, ти гледаш да направиш някоя простотия, подобна на тази – да се качиш на някое опасно място и да си направиш селфи.

Ако в момента имам някакви притеснения от виртуалните светове и мрежи, те се коренят в това, че се играе с тази вечна потребност на юношите да бъдат забелязани и да стават обект на възхищение от другите. И докато преди това можеше да стане в класа, на улицата, между приятелите, сега ти можеш да ангажираш с това целия свят. Но по много глупав начин. В този смисъл авторите на играта са уцелили точно нишата. Предполагам, че ще се появят още десетки подобни игри като тези за покемоните. Хората ще минат от една, във втора и трета игра, но ще остане проблемът за тези, които са гранични по отношение на интернет зависимостта. Което ще провокира и нови интернет зависимости.

В никакъв случай не смятам, че търсенето на покемони може да промени хората и света. За мен това е поредната мода, която започна и след известно време ще мине на заден план или ще се преобрази, както бяха фермите, преди това – виртуалните светове. Тази мода просто трябва да бъде изживяна.

Орлин Баев, психотерапевт: Не съм запознат в детайли с играта на покемони, само съм чувал за нея от пациенти, които я практикуват. Моето скромно виждане е, че да се занимаваш с такова просто действие, при което обикаляш улиците да търсиш някакви мишоци, говори, че нямаш много работа. Че нямаш жизнен смисъл и цел, които да те накарат да запълниш деня си с нещо смислено. И се занимаваш с игра, в която няма нито стратегия, нито нужда от интелект, нито от духовен потенциал. Не те развива морално, нито емоционално, нито ти дава познания.

Играта прилича на поредната порция хляб и зрелища, но без хляб. Може да има и малко по-различна гледна точка – дай на хората поредното занимание за отвличане на вниманието им, и не ги търси да протестират и да коментират провалите в управлението на политиците. Това прилича и на десетките риалити формати, при които тълпите стоят пред мониторите, без да забелязват, че така им минава единственият живот- в илюзии и в съпреживяване на чужди съдби. Като впримчени безволеви същества пред глобалния хипнотизатор – телевизора или екрана на лаптопа. Нещо подобно е и с тази поредна страст с покемоните.

На вид тези хора кръжат в пространството като мухи без глави и събират някакви парченца от илюзии на липсващата си житейска страст, на липсващото си житейско познание. Но… Тъй като нищо не този свят не е еднозначно, винаги има и друга визия, бих попитал – защо пък не? На покемоните може да се погледне и като на лека игра, при която човек след напрегнат работен ден може да пообикаля по улиците като релакс. Това не е натоварващо действие и би могло да е така. Познавам такива умни и способни хора, които играят на лов на покемони. Въпросът е в мярката.

Сещам се за китайците, които имат един интересен начин да се разсеят от напрегнатия ден. Те изсипват пред себе си смес от килограм ориз и килограм елда и могат с часове да ги отделят на различни купчинки зрънце по зрънце, за което е нужно само фокусирано внимание. Може и така се погледне на сегашната страст, обладала може би, милиони. Но ми се струва, че е прекалено висока визия за реалността. По-скоро бихме искали да е така. Защото… ако е нещо повече, бих запитал дали този млад човек, покемономан, вече е прочел Достоевски, или Шекспир, или Сервантес, или Рей Бредбъри, Толстой или поне Вазов? Вече, за да си позволи това лекомислено разхищение на време. Не, най-вероятно… а и скоро няма да му се случи.